ТЪРКУЛЧО И МЪРЗЕЛА

Автор: Таня Сашова Тодорова

На няколко метра под земята цари оживена работа. Всеки има определена задача и съвестно си я върши. Има такива, които копаят, които строят, които готвят и чистят... Само забравих да ви кажа, че въобще не става дума за някой рудник или мина. Става дума за мравуняк.
Мравките, са страшно организирани животни. Има войници, работници; детски градини, училища. Дните в годината им се делят на топли и студени, както и при нас. Най–голямата разлика между хората и мравките е, че мравките нямат почивен ден.
И на мен ми стана мъчно като разбрах. Няма събота и неделя, в които можеш да играеш с родителите си. Няма вкусна закуска, която майка ти специално приготвя в събота сутрин, за да глези любимия си син. Никога не риташ топка с баща си на игрището в квартала. Няма пикници... Късни обеди. И шоколади в огромни количества, само защото е Коледа или Великден. Даже няма Коледа и Великден.
В този свят на пълен ред и работа един най-обикновен студен ден се роди мравка. Майка й е една от най-бързите работнички в кухнята. Тя реже лук като машина, бели картофи, чисти, мие загорели от храна тави. Таткото на мравката, за която искам да ви разкажа е обикновен строител. Той работи по цял ден, понякога и не се прибира навреме за вечеря. За него е чест и задължение да е винаги пръв и да е свършил най-много работа.
Предполагам, че очаквате това семейство да има много пари. И огромна, хубава къща. Предполагам, че очаквате малкото бебе да има един кашон с чисто нови играчки и още поне два - останали от двамата по–големи батковци. Нищо подобно! Семейството нито има много пари, нито хубава, огромна къща, нито дори играчки...
Същият ден, в който се роди бебето майка му се върна да работи в кухнята. Татко му разбра, че има бебе чак късно вечерта, когато уморен и мръсен се прибра от работа. Той погледна бебето и попита:
- Как смяташ да го кръстим?
- Не зная – замисли се майка му – трябва да е име, което му подхожда, за да го запомнят мравките лесно....
- Да, имам един колега, с когото работя от пет студени периода. Все му казвам Иван, а пък той е Мартин.
Бащата беше много изморен. Майката също. Те погледнаха мъника, който по мравешките закони на следващия ден трябваше да се яви в детската градина. Все пак не можеше да се яви там без име.
- Нека да го кръстим Търкулчо – предложи баща му - виж какъв е дебеличък. До сега не съм виждал толкова дебело бебе.
- Щом казваш – съгласи се майката – дано да сме избрали правилното име.
Търкулчо растеше весел и щастлив по своему. Той се отличаваше от другите деца – мравки в детската градина. Те от малки искаха да работят. Учеха се как се копае, плете, готви... и други мравешки работи. Учителките внимателно наблюдаваха всяко едно дете. След това ги изпращаха в подходящата за тях група, за да бъдат обучени само в това, което им харесваше да правят.
Няколко месеца по-късно всяко едно дете беше избрало, какво ще прави. Само Търкулчо си седеше на своето столче и продължаваше да не се интересува от нито един вид занимание, което учителките предлагаха.
- Какво ще правим – обърна се една силно изрусена учителка с огромни мигли към колежката си – това е пълен неуспех...
- Да, търсих във всички наръчници за работа с деца.
- Даже проверих и енциклопедията на редките професии и занимания. Нищо. Това дете не се интересува от нищо.
- Може да пише....
- Да, но не иска да преписва древните текстове.
- Трябва да се обърнем към Великия Мислител.
- О, не - възкликна изрусената учителка – това ще е най-големият позор за нас. Може да ни изпратят за един топъл сезон в кухня.
- Да, може да измислят и друго наказание.
През това време Търкулчо, доволен и безгрижен си седеше на своето столче и клатеше крачка. За тези няколко месеца, заради пълното си безразличие към всякакъв вид обичайни мравешки занимания, той беше станал още по-дебел. Всъщност за мравка това си беше направо непростимо. Майка му и баща му се стремяха да не поглеждат съседите в очите. Защото в момента, в който ги погледнеха се подхващаше следния разговор:
- Как сте? Какво правите? – питаше съседката и без да очаква отговор, продължаваше – Нашето момиченце избра да е плетачка на чорапи. Да знаете какви чорапи направи!!!!!!! Възхищаваше се на постиженията на своето момиче майката и елегантно протягаше крак напред, за да може слушателят да оцени невероятните й чорапи.
- Вашият Търкулчо какво си избра? – продължаваше да говори съседката.
- Не им задавай този въпрос – скастряше я съпругът й – не се ли сещаш те си имат проблеми.
- Остави ме да попитам все пак – настояваше съседката и вперваше поглед пълен с очакване към майката на Търкулчо.
Разбира се, майката на Търкулчо свеждаше засрамено очи, за да не виждат сълзите й, промърморваше нещо и си тръгваше. Бащата на Търкулчо мълчаливо отминаваше.
Нахалната съседка така и не спря да пита какво е избрал Търкулчо. Не се учудвайте, тя не пита, защото не е запомнила. Нито защото очаква проблема с избора на работа на Търкулчо да се реши. С чистия егоизъм на горд от децата си родител, тя не можеше да престане да се хвали със своето дете. Някъде, тайно в съзнанието й проблясваше мисълта: „Добре, че Търкулчо не е мое дете. Слава на всички древни светци!!!” После, разбира се продължаваше да разпитва. Егоистичната съседка не знаеше какво е да те боли за това че детето ти е различно. И да не знаеш как да му помогнеш.
Учителките, така и не отидоха при Великия Мъдрец, защото бяха убедени, че проблема на Търкулчо е техен. И, че е било редно те да го излекуват. Опитаха всичко. Родителите му – също. Търкулчо си оставаше все същият. Той обичаше да се разхожда. Даже излизаше извън мравуняка – нещо, което е позволено само на войниците – завоеватели. Разглеждаше мините, галериите, житните зърна, ходи даже на гробището на мравките. После сядаше на своето столче и заравяше глава в листовете на масичката си. Никой, нито майка му, нито баща му, нито братята му, нито даже младата съседка, която плетеше чорапи, не се интересуваше какво прави Търкулчо.
Докато един ден на прага на обикновената къща застана самият той – Великият Мъдрец.
Всички в стаята почтително станаха и сведоха глави. Те знаеха защо е дошъл той. По принцип, колкото и да обичаха родителите си своето различно дете – законите в мравуняка бяха ясни и строги. Или работиш или те изпращат в изгнание. Сам. Без храна. И без право да се върнеш за най-малко два топли сезона.
Великият Мислител се приближи до свелия глава Търкулчо и му каза:
- Покажи ми какво работиш!
- Аз не умея нищо да работя – сви рамене Търкулчо - обикновено седя на това столче и предавам на листа своите мечти...
- Точно това искам да видя – каза Великият Мислител.
- Добре - съгласи се Търкулчо и показа листовете си.
- Моля Ви – примоли се майката – не изпращайте детето ми в изгнание...
- Знаем, че е мързеливичък, но ще работим вместо него – включиха се и братята му.
Великият Мъдрец съсредоточено разглеждаше рисунките на Търкулчо.
На тях имаше малки деца – мравки, които вместо да избират какво да работят - просто играят. Учителките ги учат да пеят песни, да рисуват, да броят и пишат. Имаше и картини, в които майките приготвят страхотни закуски в събота сутрин, за да глезят любимия си син. Бащи и синове ритат топка на игрището в квартала.... Имаше пикници... Късни обеди. И шоколади в огромни количества, само защото е Коледа или Великден. Даже имаше Коледа и Великден.
Разбира се, не всичко от мечтите на Търкулчо се случи. Но той остана в мравуняка. И не само това: Търкулчо, колкото и да бяха странни идеите му, стана чирак при Великия Мъдрец.
- Е, не всеки, когото мислите за мързелив е мързелив – мъдро обобщаваше младата съседка, която избра да плете фини дамски чорапи. После отново свеждаше очи към поредния чифт чорапи.
Защото всеки има някаква работа за вършене в своя живот. Даже и Търкулчо.