АКУЛАТА САШКА И ЗАКУСКАТА

Автор: Таня Сашова Тодорова

Акулата Сашка безгрижно си плуваше в океана. Около нея на прилично разстояние цапаше сина й, който все още си нямаше име. Акулата Сашка беше спокойна майка. И защо не? Тя е царя на океана, както лъвът е царя на джунглата. Тя се храни само с други риби – били те големи или малки.
Веднъж през своя живот Акулата Сашка отиде в най-известния ресторант в океана, който предлагаше китайска храна. Главният сервитьор предложи на Акулата Сашка специалитета на заведението: салата от морски водорасли. Когато й донесе два пъти по-голяма порция от тази по ценоразпис, акулата Сашка побесня. Не стига, че салатата имаше наистина отвратителен цвят, но и нямаше грам месо. Никакво месо!!! След като се успокои – Акулата Сашка се усмихна и показа огромните си, безупречно бели зъби. Сервитьора реши, че нещата са се разминали и в знак на благодарност донесе сладолед. И тогава Акулата Сашка го изяде. На един залък. Както когато си хапвате пилешки сърчица: хап и готово. Няма го сърчицето... После затвориха заведението. Но това донесе мъка само на собственика – малка златна рибка, дошла от едно изкуствено езеро в Китай в търсене на по-добър живот.
Синът на Акулата Сашка е само на месец. За разлика от човешките бебета, които по това време могат само да плачат, синът й си плуваше свободно и си хапваше каквото си иска. Той е едно много щастливо хлапе, защото за разлика от децата на хората, той не е задължен да яде зеленчуци. Хапва месо като майка си, шоколад колкото си поиска и не ходи на детска градина. Даже нямаше да ходи и на училище. Всъщност акулите не са задължени да правят абсолютно нищо. Защото всички се страхуват от тях.
Както обаче всички знаете идеални ситуации няма. Акулите се ужасяват да не попаднат в мрежите на хората. Защото хората ги изваждат на палубите на корабите и ги оставят да умрат от задушаване. Или направо ги убиват. Въпреки, че и хората, и акулите убиват, за да се нахранят, все пак е важно на чия територия си. Когато една гладна акула срещне плуващ човек в океана – тя непременно го изяжда. Когато хората излизат на лов за акули – тогава непременно хващат някоя акула. Убиват я и я изяждат.
Синът на Акулата Сашка беше предупреден, още когато се роди, за тази опасност. Тя не обичаше да кръщава децата си преди да навършат една година, защото не знаеше дали преди това те нямаше да попаднат в мрежите на хората. И не искаше после да й е мъчно.
Денят беше както всеки обикновен летен ден – топъл въздух и хладна вода. Акулата Сашка и сина й бяха закусили добре с няколко жилави морски звезди и сега мързеливо плуваха...
Когато видяха сянката на кораб. Колкото и да не искаше да се привързва към детето си, Сашка все пак изтръпна. Тя се озъби на малкия. Показа му, че не бива да приближава кораба и се опита да си тръгне...
Но детето беше палаво и любопитно. Както всяко нормално дете. То не послуша майка си и се втурна да провери дали наистина това плашещо майка му нещо е толкова страшно. И се приближи.
Рибарската мрежа се зави около телцето му и после бавно, водена от невидима сила, започна да го издига. Нагоре. Към слънцето и въздуха. После бебето – акула пльосна от високо на нещо твърдо. Когато се опита да диша – не успя. Всички знаете, че рибките, дори да са най-страшните акули, дишат само във вода. Малкото стоеше с отворена уста и се питаше как да се добере до водата. С наивната вяра, че нещата може би ще се оправят, то си обеща, че ако се върне в океана, винаги, ама винаги ще слуша майка си.
Сашка в това време бясно обикаляше рибарския кораб. Не можеше да се метне вътре и да изяде всички тези отвратителни същества, които се опитваха да убият и изядат бебето й. За миг си помисли, че ще е по-добре, ако предложи да разменят нея за бебето. Но знаеше, че съществата въобще няма да я чуят. А и дори да можеха да я чуят, щяха да предпочетат да вземат и двамата.
В това време на палубата до вече губещото съзнание бебе се приближиха две малки крачета. С малки сандалки, розови чорапчета с дантелки и розова рокличка. Мъничето имаше странна глава с нещо пухкаво и русо на нея. То се приближи и се взря в очичките на бебето – акула. После протегна ръка и поиска да си играят. Но рибката просто отваряше уста и се опитваше да оживее. Малкото момиченце се огледа. С безпогрешната детска логика, то установи, че никога, ама никога няма да може да си играе с това същество.
Защото много скоро то щеше да умре.
Момиченцето се наведе, взе умиращото бебе – акула, вдигна се на пръсти и хвърли рибката в океана. После падна във водата, след бебето - акула...
Мъника се раздвижи и радостно започна да плува. Акулата Сашка тъкмо се чудеше дали това е момента, в който трябва да му се кара. Или да се радва, че е жив, пък после да му се кара. И тогава видя момиченцето във водата. Това беше страхотна храна. Още беше рано за обяд, но такова нещо рядко се случваше... можеше да бъде невероятно вкусна втора закуска!!! Много по-хубава от жилавите морски звезди. Тя си представи невероятния вкус и отвори уста...
После се обърна и погледна своето живо бебе. Погледна и чуждото бебе, на което не можеше да помогне. Но можеше поне да не убива. И за първи път тя прибра сина си и заплува навътре в океана без да се поддаде на инстинкта си. И без да изяде страхотната закуска.
Акулата Сашка знаеше, че този миг никога повече няма да се повтори. И, че никога, ама никога хората и акулите нямаше да бъдат приятели... И да живеят в един дом. Без да се страхуват един от друг и без да се изяждат. Но, какво ли знае една акула за бъдещето? Чудеса понякога се случват...