ПРИКАЗКА ЗА ГОРДЕЛИВАТА ПРИНЦЕСА

Автор: Лиза Йосифова Мороз

Някога много отдавна в едно далечно царство живял един могъщ крал. Когато бил млад завистници убили баща му – владетеля на родната му страна и го прогонили далече, далече. Дълго се скитал той по земята, докато накрая стигнал до едно царство, където намерил щастието си – в него се влюбила младата принцеса, оженили се и не след дълго той станал господар на цялата тази земя.
Той бил добър крал – справедлив, разумен и пестелив, но от суровия живот, който водил на младини и всичките лишения, станал твърде строг, дори понякога тираничен. Той и съпругата му имали три деца – две принцеси и един принц. И тримата били хубави и умни, но възпитани странно. Все горделиви и непреклонни, властолюбиви и надменни. По всичко приличали на баща си, но хората ги тачели заради голямата им начетеност и красота.
Лошото било, че дори помежду си членовете на кралското семейство не намирали разбирателство. Децата не обичали баща си заради неговата строгост, завиждали си помежду си, карали се и се биели. Почти си нямали другарчета и расли отделени от света.
На всеки 10 години от възкачването си на трона, кралят давал голям бал, на който присъствали всички владетели от съседните държави. Когато това се случило отново, най-голямата дъщеря на краля, която се казвала Адел, била вече млада девойка и баща й решил да използва празненството, за да я запознае с избрания от него жених. Заприиждали една след друга позлатените каляски, бавно и гордо се заизкачвали по стълбите от зелен мрамор благородници и велможи. Звучала музика, гостите в атлас и коприна танцували из осветените от огромни полилеи зали. Само Адел седяла тъжна, тя знаела каква участ я очаква и мъка разкъсвала сърцето й. Принцесата не желаела да се отдаде на някой глупав и напудрен принц, с когото да живее в еднообразие и скука до края на живота си. Тя мечтаела за свобода, за пътешествия, за приключения – дълги години изучавала как да стреля майсторски, как да язди и най-буйните жребци и как да победи с оръжие в ръка и най-опасния звяр.
И така тя седяла на едно странично стълбище, мислела и премисляла как да се измъкне от злата си участ, когато в тълпата мярнала непознат младеж. Още щом го зърнала сърцето й се разтупкало. Светлината на свещите нежно искряла в гарвановочерните му коси, висок и строен той гордо ходел между гостите и всички се обръщали след него. Принцесата влязла в залата и тръгнала насреща му, но по пътя я хванал за ръка съветника, когото царя пратил да я повика при него.
Щом отишла при баща си, тя видяла при него един принц, когото отдавна познавала, но никак не харесвала:
- Ето дъще – рекъл кралят – този бъдещ крал по моята воля е най-подходящ съпруг за теб. Земите му се простират надалеч – има две реки пълни с кораби, две пристанища на брега на голямото море, две планини – по-високи от нашите и два големи града всеки колкото нашата столица.
- Не го ща! – дръпнала се Адела – той е глупак и слабак! Не знае да изброи повече от две държави по света, пък и мога да го победя във всяка една игра! Стрелям по-добре, яздя по-добре, ще го промуша като диво прасе с копието си! Какъв мъж може да ми бъде тоя!
Щом рекла това кандидат-женихът хукнал да бяга през глава. Засмял се кралят тогава, но се разсърдил, че дъщеря му не го слуша. Решил да я накаже като я затвори в най-горната кула на замъка. Седяла тя там и си мислела за чернокосия младеж от онази вечер – в бързината дори не могла да разбере кой е той.
Това, което не знаела обаче принцесата, било, че имало друг един принц, който я видял вечерта на бала и не минавала и минута без да мисли за нея. Накрая една нощ влязъл той в крепостта с няколко свои слуги, успял да отвори тежката врата и предложил на принцесата да избяга с него. Не му мислила много младата Адел – желаела от все сърце да бъде свободна. Метнала се на коня зад него и поела към далечното царство.
Много се разстроил господарят щом открил бягството на дъщеря си. По цял ден ходил като вбесен лъв из кабинета си, променил се – станал още по-затворен, сприхав и зъл. Започнал да се кара с всички и не минало много време влязъл във война със съседите си.
А принцесата заживяла далече от къщи, но не била щастлива. Домът на мъжа й бил чужд, народът който живял в страната му й бил непознат, културата им странна, а обичаите неприемливи. Не се разбирала тя и с принца – твърде много обичал той да пирува с другарите си, твърде често забравял държавните си задължения, отдавайки се на пиянство и порок.
Изминали години, когато при принцесата – вече кралица, дошъл пратеник от родната й страна, който й съобщил, че баща й – кралят паднал в битка миналата година и управлението на обеднялата страна било поето от майка й. Но и тя била много болна и имала нужда от помощ.
- Но къде са брат ми и сестра ми? – попитала Адела.
- Принцът изчезна преди три години, когато покойния крал направи поход срещу краля на Севера. А сестра ви – принцесата избяга малко след това от бащиния си дом и сега живее в царството на Люляците. Върнете се, скъпа принцесо и помогнете на царството и народа си!
Решителна била принцесата, и щом разбрала каква е работата, взела едничкото си дете, увила се в една тъмна пелерина, възседнала черен жребец и препуснала в нощта обратно към дома.
Голяма била радостта на майка й, щом я видяла, но явно не издържало старото сърце и царицата умряла няколко дена след това. Останала сама Адел се заела с държавните дела. Твърде много приличала тя на баща си – така твърда и упорита, властна и непреклонна. Властта и силата й я направили груба и безцеремонна, царството под нейното умно управление се укрепило, забогатяло и отново възвърнало могъществото си. Самата кралица, крояла големи планове за бъдещето, мислела за това как ще направи държавата си най-богата, как ще завоюва всички съседни по-малки кралства и как ще стане велика господарка. Мислила тя, премисляла и решила да повика на гости краля на другото голямо кралство, за да го привлече за съюзник.
Кралят по това време бил болен – мъчели го старческите болежки, но не искал да откаже на настоятелната покана. Затова изпратил сина си – същият този чернокос младеж, когото видяла Адел на бала на баща си преди години. Щом влязъл принцът, вече истински мъж, в двора на замъка и тя видяла кой е той, краката й се подкосили и тя се подпряла на рамото на съветника си, за да не падне. Приела го тя с всички почести, развела го из замъка, той й поднесъл уважението и подаръците на баща си. Вечерта вечеряли заедно и дълго говорели разхождайки се из градината. Луната изгряла над главите им също както любовта в сърцата им. Така минавали месеци в безметежна радост и щастие. Един ден обаче пристигнал вестоносец от страната на краля, който подканил сина му да се завърне при болния си баща. Щом чула това царицата заплакала, но нямало как – пуснала го да си върви. Той й обещал да се завърне скоро и тръгнал на път.
Не минало много време и принцът наистина минал през градските порти, но не се задържал много и отново заминал. Все по-тъжна ставала царицата, не можела да задържи за по-дълго любимия при себе си. Накрая не се стърпяла и щом се появил в двореца, наредила да го арестуват и да го пъхнат в най-високата кула, за да не може да избяга отново.
Всеки ден ходила тя при него да го моли да й обещае, че няма повече да я напуска, но напразно – той бил непреклонен. Твърде мил му бил родния баща, за да не може отново да го види. И така ден след ден...
И правилно казвали хората, че Адел приличала на баща си – от ден на ден ставала все по-ядна и все по-зла. Черни облаци се събрали в небето над замъка. Из страната започнали бури, изсипали се порои и градушки. Заизкачвала се кралицата за пореден път по стълбите на кулата. Влязла тя при принца, който стоял и гледал в далечината през прозореца. Отново го запитала дали ще остане при нея, но той бил непреклонен и отговорил “Не”. Загубила разсъдъка си в яда си кралицата и с все сила го бутнала през прозореца на кулата.
Когато осъзнала, че е убила любимия си, кралицата горко се разкаяла, но нищо не можело да бъде направено. Затова тя избрала най-мъдрия от съветниците си, дала му правото да управлява държавата и пази сина й и тръгнала на път сам - самичка. Искала да срещне негде по горите и доловете смъртта си разкъсана от мечка или изядена от вълци. Дълго вървяла тя, докато стигнала високо в планината бедна колиба, в която живял самотен старец. Той я приютил и тя останала при него. По цяла нощ ходела по горите и ловувала, а денем спяла в колибата. Живеела диво и тайно като горски дух.
Адел обаче не знаела, че е попаднала в земите на бащата на мъртвия й любим и не предполагала, че сред хората е плъзнала мълва за страшен таласъм, който броди нощем из тъмния лес и убива безпогрешно и най-бързите животни.
Мълвата толкова бързо се разнесла из царството, че един ден царят решил да вземе мерки и изпратил дружина храбри ловци да убият опасното чудовище. Предвождал я синът на краля, който не загинал тогава, защото паднал, по щастлива случайност, на една купа сено. Качили се мъжете в планината, спрели се в един дол и устроили засада. Цяла нощ чакали да се появи чудото, но нищо не станало. На сутринта само открили кървава диря, която свършвала в реката. Ден след ден намирали те различни следи и скоро научили от къде обикновено минава опасния ловец. Заложили му капани и изкопали трапове. Една сутрин в един от тях намерили свито тяло. Първо го бутали с върховете на копията си, но то не мърдало. Накрая двама-трима по-смели скочили вътре и като посегнали да дръпнат кралицата, защото това била Адел, тя скочила напред с ножа си, за да промуши нападателите, но принцът в бързината без да разбере кой е пред него я промушил пръв със своя.
Бързо изтичала кръвта на Адел и се смесвала с черната пръст в ямата. Всячески се опитвали да й помогнат ловците, но надежда сякаш нямало. За късмет от там минавал старецът, който бил горски билкар и й наложил вълшебни билки. Раната стегнала и кръвотечението спряло. Занесли тогава мъжете кралицата в двореца и за нея се погрижили най-добрите лекари. От нейното царство скоро пристигнал малкия й син и помолил майка си да се върне при него. Щом се изправила на крака Адел благодарила на всички за топлите грижи и тръгнала обратно към дома. На портата, когато се разделила с принца за последен път тя му казала:
“Извини ме, аз направих много грешки. Може би твърде много, но то е било от любов и заради любовта. Сега ще отида там където принадлежа и където е моето място. Когато станеш крал и ти потрябва някой, на чието рамо да положиш уморена глава, можеш да разчиташ на мен. Прости и сбогом!”
Прибрала се кралицата у дома и народът много се зарадвал на завръщането й. Но приказката казва, че тя не била много щастлива, защото твърде често напразно се качвала в най-високата кула, за да погледне не идва ли по прашния път нейният възлюбен принц...