Приказка за феята с коси от слънчев лъч и феята с коси от нощен мрак
Автор: Цветелина Тодорова Манова

“Всичко, което не е дадено, е изгубено”

В една тиха и спокойна лятна вечер две ярки сребърнобели светлинки се носеха една срещу друга сред старите дъбови дървета в Омагьосаната гора. Индиговосиньото небе беше надвиснало над зелените върхари, потънали в здрач и мълчание.

– Ох! – изохка Феята с коси от слънчев лъч, тръсна златистите си къдрици и се озърна изненадана, за да разбере какво беше това странно тъмно петно, което тъй неочаквано се беше блъснало в нея и бе прекъснало спокойния й полет.

– Пфу! Ама че си невнимателна! – ядосано измърмори насреща й Феята с коси от нощен мрак, отметна с пръсти разкошните си черни коси и сбърчи нежното си чипоносо личице – Закъде си се разбързала така?

– Прибирам се у дома… Живея хе–е–ей там отсреща. В хралупата на Дъбът–столетник, отвъд Самодивската поляна.

– У дома значи… А къде си била?

– О, къде ли не! Ида от много, много далече – отвърна феята, сподавяйки една уморена прозявка.

– Разкажи ми какво видя по света! – примоли Феята с коси от нощен мрак – Разкажи ми къде беше и какво научи!

Двете феи се настаниха една до друга върху меката трева под един храст с диви рози. Последните слабеещи лъчи на залязващото слънце позлатиха косите им. Здрачът се промъкна на пръсти зад гърба им и ги загърна с вълшебната си звездна пелерина.

– Дойдох от далече… – замислено поде феята с коси от слънчев лъч – Бях на север и на юг, на изток и на запад. Видях и научих много и различни неща, добри и лоши, красиви и грозни, весели и тъжни.

Най–напред поех на изток – там, откъдето изгрява слънцето. Летях над златни нивя с тежки житни класове, превиващи чела над земята под стъпките на вятъра. Летях над гъсти раззеленени гори и тучни ливади, над малки тихи селца и грамадни страшни градове, бълващи катраненочерен дим в синевата на небето… Най–сетне реших да спра в един от тия градове, за да си почина. Кацнах върху първото появило се пред погледа ми цвете – разкошно жълто лале – и се огледах наоколо. С изненада открих, че цветето под мен не расте в земята, а се намира в ръката на белокоса старица с помътени сини очи и напукани длани. Тя седеше върху ледения тротоар край прашната сива улица до олющена и невзрачна синя кофичка, пълна с прекрасни разноцветни лалета. Протягаше ръката, стиснала жълтото цвете, към забързаните минувачи и се молеше едва чуто:

“Купете си цвете! Зарадвайте близък човек, подарете някому усмивка! Купете си цвете!”

Хората обаче я подминаваха като да бяха глухи или като че ли тя беше невидима.

Денят угасна неусетно и първите бели звезди изгряха в небето – бавно, свенливо, като девойки, излезли навън за първи път с новите си сребърни одежди. Но Продавачката на лалета все тъй стоеше на студената земя, стиснала жълтото лале в ръка, а аз се криех в чашката на самотното цвете и усещах как ръката на старицата потръпваше обнадеждено, когато насреща й се зададеше поредния окъснял минувач, който се приближаваше към нея, но само за да я подмине с умислен и угрижен вид, без дори да е удостоил с поглед цветето, което му поднасяше жената.

Стана късно. Продавачката се надигна бавно от мястото си и аз видях, че краката й бяха боси. Тя взе кофичката с лалета и тръгна, а аз се вкопчих в стъблото на жълтото цвете, за да не падна.

Старицата вървеше по сивата улица и само бледите светлинки на няколко самотни улични лампи осветяваха пътя й през мрака на нощта. Не след дълго тя спря и остави кофичката на земята, а аз изпълзях от жълтото си скривалище, за да видя къде се намираме. Очаквах да видя врата на къща, а наместо това зърнах само едно старо дърво със сгърчени клони, в чиито ствол зееше като огромна черна уста някаква хралупа. Навярно гръмотевица беше поразила дървото и сега то беше сухо и мъртво. Но ето че все пак не беше съвсем безполезно, защото старата жена остави кофичката с цветя на земята, напъха се чевръсто в тъмната хралупа, загърна се с вехтото си палто и затвори очи. Гледах я учудена. До този ден никога не бях чувала, че на света има хора, които живеят по дърветата като нас, феите. Няколко издайнически сълзи се изтърколиха по бузите на старицата, но тя бързо ги изтри с опакото на ръката си.

“Бедните ми цветя. Те ще загинат тая нощ без да са донесли радост, без да са дарили някому усмивка”

Изчаках докато равномерното дишане на старицата ми покаже, че сънят я е отнесъл на сините си криле. После се измъкнах от чашката на лалето, стъпих на земята и се огледах. Над мен цветята на старата жена клюмаха уморено. До сутринта всички до едно щяха да са загубили красотата си. Без да са дарили някому усмивка.

Сама не усетих кога полетях във въздуха и запърхах с криле над увехналите цветя. Вълшебният прах на феите се поръси върху тях, направи ги златисти, стопли смразените им стъбълца, съживи избледнелите им цветове… Лалетата вдигнаха главици към небето, вгледаха се любопитно в звездите.

Заговорих им така, както само феите умеят да го правят – с шепота на пролетния вятър и веселия кикот на летния дъжд – и те ме послушаха. Заповядах им да се събудят и да останат свежи през цялата нощ, та чак до следващия и по–следващия ден. Поисках да ми обещаят, че ще се усмихват на намръщените хора и на грозната улица, че ще кимат с главици и ще се постараят да бъдат купени, че ще донесат на света малко радост и усмивки, защото хората са тъжни и са забравили да се усмихват и някой трябва да им припомни как да го правят. И те обещаха. И ето – аз се издигнах на земята и полетях отново, а в душата ми беше някак топло и красиво, както е само в душата на оня, който е сторил нещо добро за някой друг…

– Колко си глупава! – ядосано я погледна Феята с коси от нощен мрак – Защо ти е било да съживяваш тези никому ненужни цветя, само за да зарадваш някаква стара скитница? Нима не знаеш, че когато една фея поръси от вълшебния прашец, който покрива крилете й, те стават грозни и слаби, уморяват се лесно и тя не може вече да лети като преди!

– И все пак – отвърна другата фея – вярваш или не, през тая нощ аз летях и се чувствах по–лека от птиче перо, по–ефирна от пеперуда и по–красива от гората през пролетта…

– Не ти вярвам – поклати глава тъмнокосата фея – Аз никога не съм напускала гората, но и никога не съм позволявала да падне и прашинка от прашеца по крилете ми. Аз летя по–бързо от птиците, а крилете ми са по–красиви от тези на пеперудите и, ако искаш да знаеш, не виждам нищо чак толкова прекрасно в пролетта…

– И няма и да видиш… – тъжно се усмихна златокосата фея и приглади с ръка крилете си, които наистина бяха станали някак безцветни и лишени от блясък – Но нека ти разкажа какво ми се случи после…

– Разказвай, разказвай! – подкани я Феята с коси от нощен мрак, нетърпелива да чуе още истории.

– Когато напуснах тоя град, аз поех на запад – там, където нощно време слънцето се прибира, за да си почине от тежката работа през деня… Летях над високи планини с островърхи зъбери, тънки като игли, пробили бялата пелена на дългобрадите облаци. Над сини езера със спокойни и гладки води, прилични на вълшебно огледало. Над безкрайни розови градини, в които млади девойки беряха цветя в плетени кошове и ги разнасяха с песен на уста…

Най–сетне, по залез слънце, стигнах до морето – огромно, мрачно и сиво, сапфиреносиньо, златножълто, изумруденозелено, то ми приличаше на грамадна палитра от преливащи се цветове в ръката на незнаен художник. Спуснах се към земята и кацнах на брега. Краката ми затъваха в мекия пясък с цвят на стара мед и дъх на водорасли. Недалеч от мен забелязах някаква стара дървена лодка, очевидно празна. Приближих се с намерението да се приютя в нея и да прекарам там нощта. Но каква бе изненадата ми, когато открих, че вътре вече имаше някой – възрастен рибар с обрулено от ветровете и почерняло от слънцето лице, спеше на дъното, завит с рибарската си мрежа. Лицето му беше слабо и изпито, бузите хлътнали, устните – напукани и сухи, шептяха едва чуто. Наведох се към него и дъхът му леко раздвижи крилете ми.

– Гладен съм… – стенеше старецът в съня си – Десет дни без никакъв улов… Децата ми ще загинат от глад… Гладен съм…

Сама не сетих кога съм полетяла във въздуха. Понесох се над морската шир и запях – тихо и нежно, с песента на вятъра и на пенливите вълни, на волните гларуси и тайнствените албатроси, на гръмогласните китове и мълчаливите риби – да, аз пях така, както само феите умеят…

И ето че се случи чудо! Вълните се разтвориха и от тях изскочиха три прекрасни дългокоси русалки. Те доплуваха до брега, застанаха пред мен и ми рекоха:

– Мъничка фейо, ти пееш като славей! Гласът ти е ведър като ручей, а песента ти чиста като ангелско крило! Ала в нея доловихме и странна тъга, която обикновено е чужда на безгрижното сърце на същества като теб. Ние знаем, че скърбиш за участта на бедния рибар, който вече десет дни не намира улов, а децата му гладуват. Знай, че морският цар е заповядал на рибите от това море да не влизат вече в мрежите на рибарите, защото хората са станали коравосърдечни и жестоки и приемат всичко за даденост. Мислят се за господари на всичко и не ловят риба, за да се нахранят, а просто, за да задоволят жаждата си да убиват. Но ти не се отчайвай! Вземи този пръстен, който донесохме за теб. Той е вълшебен. Сложи го на пръста на стария рибар, а когато на сутринта той се събуди и навлезе в морето, пръстенът ще поведе лодката му към местата, където има най–много риба в това море. Ще събере богат улов, ще го продаде на пазара и ще спечели много пари. И от днес нататък мрежите му никога не ще останат празни…

Направих, каквото ми поръчаха русалките. Морските красавици не ме излъгаха. На сутринта рибарят наистина случи на богат и пребогат улов, който продаде на добра цена, а с парите купи храна и подаръци за жена си и децата си, които го чакаха вкъщи. Гледах ги през малкото прозорче на сламената им колиба и се усмихвах всеки път, когато чувах веселия смях на децата. А на душата ми беше леко и красиво и едно такова светло, светло като в ранно лятно утро…

– Колко си глупава! – възкликна Феята с коси от нощен мрак и ядосано смръщи вежди – Как пропиляваш най-ценните магически сили на феите без да осъзнаваш, че, подарявайки ги на друг, ги загубваш за себе си! Нима не знаеш, че, когато една фея пее така, че вълните да се разтворят, а русалките да чуят мъката на сърцето й, гласът й губи вълшебната си сила, става немощен и дразгав и повече не може да й служи за нищо…

– Но моят глас вече ми послужи, скъпа приятелко – усмихна се другата фея – Послужи ми, за да спася един човек от гладна смърт и едно сърце от отчаяние. Какво повече бих могла да желая? Колкото до магията на феите, която ти мислиш, че съм загубила, ще ти кажа едно: загубено е не онуй, което, водени от чувство на състрадание, сме подарили другиму. Загубено е само това, което, необмислено и егоистично, сме предпочели да оставим за себе си...

Феята с коси от нощен мрак не й отвърна нищо, а подпря брадичката си с ръце и се замисли. А докато тя мислеше, другата фея продължи своя разказ:

- Когато напуснах морския бряг и се понесох сред сините облаци над игривите вълни, реших тоя път да се отправя на север. Понесох се като вятър в избраната посока и летях и летях и летях час след час, ден след нощ и нощ след ден… Дърветата и цветята изчезнаха, животните и хората също. Земята долу промени лика си – покри се с дебела ледена покривка, с грамадни бели преспи сняг, а из въздуха край мен затанцуваха в лудешки ритъм рояк сребърнобели снежинки…

Изморена от борбата с безмилостния северен вятър, аз се отказах да летя насреща му и кацнах върху ледената земя. Белотата на света наоколо ме заслепи. Когато успях да отворя очи и се огледах, разбрах, че се намирам на брега на неголямо езеро, покрито с плътна ледена броня. А на няколко стъпки от мен, сгушени в пухкавите си меки кожуси, две деца седяха направо върху леда и си шепнеха тихо, без да ме виждат. Езикът, който говореха, беше странен и грубоват, но аз го разбирах, защото феите разбират всичко.

Двете деца – момче и момиче - бяха дошли до езерото по поръка на родителите си, за да налеят вода в голям кожен мях. Бяха пробили неголяма дупка в леда, ала когато бяха спуснали празния мях, за да го напълнят, водите на езерото го бяха дръпнали от ръцете им, а дупката в леда се бе затворила сякаш с магия. Децата стояха на леда и драскаха гладката му повърхност с острите си ножове. Ножът на по-малкото дете се счупи в ръката му, но то продължи да дълбае леда - с нокти…

Стана ми страшно от тая гледка. Толкова много вода имаше езерото, а да не даде на две жадни деца да се напият. Някой трябваше да сложи край на това.

Размахах криле и полетях над замръзналото езеро. Наведох се над него и му заговорих. Разказах му за двете деца в дебели кожуси, които стояха на брега му и не можеха да си налеят вода. За родителите им, които ги чакаха вкъщи и се притесняваха, виждайки, че децата им се бавят. И за кожения мях, който беше потънал в ледените води и се въргаляше по тинестото дъно. Беше ми толкова тъжно, че сълзите сами се зарониха от очите ми и прокапаха по дебелата ледена броня, покриваща сините езерни води. И дали защото сълзите ми бяха много горещи, или защото езерото чу молбите ми и се смили над бедните деца, но ето че внезапно ледената кора с пропука, пукнатината се разшири и се превърна в дупка, а от нея като по чудо изплува коженият мях – носеше се по повърхността на водата ей тъй, както си беше пълен с вода, сякаш хич не го беше грижа, че това, което прави е напълно невъзможно.

Двете деца се спуснаха към него с радостни викове. По-голямото протегна ръка и го извади от водата. После подаде ръка на сестричката си и двамата заедно се отправиха към вкъщи…

- Не, това е просто отвратително! – прекъсна я Феята с коси от нощен мрак и в гнева си заскуба яростно растящата край нея трева – Как можеш, как можеш да си толкова глупава? Умът ми не го побира! Нима не знаеш, че сълзите на феите са вълшебни и могат да разстопят както ледена броня, така и каменно сърце, но такива сълзи всяка фея може да пролее един едничък път в живота си – когато чуждата болка е докоснала нейното собствено сърце. Ала те й струват скъпо и прескъпо, защото заедно с тях тя губи и магическата сила, която я прави безсмъртна. Затова животът на феята, която е плакала за някой друг е не по-дълъг от живота на една пеперуда…

- Знам това… - усмихна се другата фея – Но знам още, че пеперудите са нежни и красиви, че животът им е прекрасен като приказка, а смъртта – спокойна като сън. Освен това пеперудите не умират наистина – те просто се затварят в пашкула си, където заспиват дълбоко. След известно време се превръщат в гъсеници, а след това – отново в пеперуди. И така всичко започва отначало…

- Но… Нима не виждаш какво се случва с теб? Крилете ти са тъй крехки, че не след дълго ти съвсем няма да можеш да летиш! Гласът ти е дрезгав и слаб и скоро не ще можеш вече да говориш, та какво остава да пееш! Очите ти са подпухнали от сълзи, а дните ти са преброени… И освен това косите ти… прекрасните ти златни къдрици са толкова грозни и проскубани, сякаш обгорени… Ах, какво, какво се е случило с тях?!

- Това е моята четвърта и последна история – отвърна Феята с коси от слънчев лъч. Гласът й звучеше уморено и сякаш наистина бе загубил нежните си нотки, а погледът й се взираше замислено в звездното небе – Когато помогнах на децата да си налеят вода, аз реших, че светът на север е твърде студен и недружелюбен за една малка фея. Почувствах, че е дошло време да се прибера у дома. Поех на юг – там, отдето бях тръгнала, към гъстите непристъпни гори, където се крият феите, нимфите, дриадите, фафните и всички други вълшебни същества. Стигнах до родната си гора и влязох в нея, забързана да се прибера у дома. В тоя миг ме сепна някакъв странен звук, който не бях свикнала да чувам в тоя край на света – някой плачеше. Приближих се и с изненада видях, че на едно пънче, полуобрасло с горски мъх стоеше сам самичка непозната фея с посребрени коси – единствен знак, че беше по-възрастна от мен, защото лицето й беше свежо, почти момичешко, макар и леко подпухнало и зачервено от сълзите. Коленичих до нея, внимателно изтрих сълзите й с крайчеца на косите си. Навярно затова сега ти изглеждат като попарени – те просто не са свикнали с вкуса на тъгата.

- Благодаря ти! – прошепна тя.

- Коя си ти? Какво ти е? И защо плачеш? – загрижено я попитах аз.

- Аз съм Феята с коси от лунен прах. Аз съм най-старата фея в Омагьосаната гора. Живея тук от времето, когато всички тия дъбове, които виждаш наоколо, бяха още само тънки, зелени фиданки.

- А защо плачеш?

- Защото откак се помня феите от моя род се раждат на тоя свят, за да го обиколят и да го променят като го направят по-добър и по-красив… Но в Омагьосаната гора живее една опърничава фея, която не обича нито доброто, нито красотата. Тя не се интересува от света и няма желание да го променя. Всъщност тя не се интересува от нищо освен от себе си… За нея плача сега. Защото няма кой да я научи, че феите са длъжни да се грижат за света, така както той е длъжен да се грижи за тях и че така е било, така и ще бъде до края на времето…

- Самата аз обиколих надлъж и нашир света и видях много и различни неща. Аз мога да я науча да вярва в доброто и да се стреми да бъде от полза за другите. Кажи ми къде мога да я намеря!

- Ти не разбираш! – поклати глава Феята с коси от лунен прах – Ти не просто трябва да я убедиш да бъде добра. Ти трябва да я накараш да го пожелае доброволно и с цялото си сърце. А за да сториш това, ще трябва да й подариш тайната на своя собствен живот, онова, което е най-съкровената ти мечта, онова, което е най-възвишената ти цел, онова, в което вярваш, че не си живяла напразно, онова, за което си се родила на света и за което си готова да умреш...

Сега, когато чу всичко това… Готова ли си да го направиш...?

- Готова съм – отвърнах аз – Кажи ми само къде мога да намеря тази заблудена малка фея? Кажи ми как се казва тя!

- Ти имаш добро сърце. Вярвам, че ще успееш. Затова ще ти кажа. Феята, за която ти говорих, живее на другия край на тази гора.

- А как се казва?

- Феята с коси от нощен мрак…

- Не може да бъде!

Феята с коси от нощен мрак скочи от мястото си като ужилена, вгледа се ужасена в лицето на другата фея и отново извика:

- НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!!!

Ала Феята с коси от слънчев лъч не й отговори. Тя беше опряла гръб о стъблото на розовия храст, а главата й клюмаше уморено. Вятърът полюшваше едва забележимо сиво-жълтите й криле, пепеляворусите й коси се спускаха като повехнали цветя по бялата кожа на раменете.

- Ей! – побутна я с ръка Феята с коси от нощен мрак – Ама ти… Ти сега да не вземеш наистина да умреш?!

Другата фея се усмихна уморено.

- Не и преди да съм ти доверила тайната на живота си…

- Олеле! Моля те, не прави това! Ще бъда добра, обещавам ти! Аз всъщност никога не съм искала да бъда лоша, просто се стремях винаги да бъда добра към себе си и така неусетно постъпвах лошо спрямо другите… Моля те, не умирай!

- Не бой се! Нали помниш какво ти казах за пеперудите? Аз съм като тях. Но вместо в гъсеница аз ще се превърна в тайна и ще ти я подаря. А когато тази тайна стане твоя, ти ще живееш за нея. Тя ще стане Тайната на Твоя живот. Искам да ти я дам. Затова не ме мъчи повече, моля те, твърде съм уморена, за да споря с теб. Просто ме попитай…

- Да те попитам какво?

- Попитай ме каква беше тайната на моя живот. Какво ме правеше щастлива, на какво посветих всеки миг от времето си, какво направих през моя живот, което му придаде смисъл и красота…

- Добре, ето. Ето, питам те: какво направи през живота си, което му придаде смисъл и красота…?

Далеч на изток хоризонтът бледнееше от розовата целувка на зората. Феята с коси от слънчев лъч мълчеше и се взираше усмихната в небето. Гласът й беше станал съвсем, съвсем тихичък:

- Раздадох се на другите…

Небето лумна в пламъци. Слънцето изплува бавно и величествено иззад планините. Птичките запяха весело и безгрижно, вятърът зашепна в короните на старите дървета. Утрото настъпи – златножълто, руменочервено, младо, свежо и неповторимо като всеки нов ден.

А на изток – там, откъдето беше дошло слънцето, една самотна черна точка се носеше устремено към своята цел – Феята с коси от нощен мрак летеше към света на хората, за да го направи по-добър – да го дари с усмивка, да засити глада и утоли жаждата му, да изтрие сълзите му, да го промени.