ЧЕТИРИ ИСТОРИИ ЗА
ТРИМА ПРИЯТЕЛИ И ЕДНО ПЪТУВАНЕ
или
Приказка за Писателя, пернатото зайче,
вещицата Елиета и Феята на добротата

Автор: Надежда Радева

Живял в бъдещето един млад човек. Да, той не живеел в миналото, както е във всяка приказка, а живеел в бъдещето. Много години делят неговото и нашето време.
И така: живеел си един млад човек във време, в което ние още не сме живели. Той бил писател, защото измислял и пишел стихове и разкази с една цел – неговите произведения да се четат от всички. Както повечето хора обаче все още не бил постигнал целта си, затова мечтаел. Но една мечта, колкото и истинска да е тя, не би могла да запълни живота му, затова във времето, когато Писателят не мечтаел, четял... приказки. Страстта му към приказките била толкова голяма, че не само бил изчел приказките, които се намирали в собствения му дом, но и тези, които се съхранявали във всички библиотеки в града. Единственото място, където все още можел да намери непрочетени приказки, било частният архив на най-стария антиквар в града. Писателят често ходел там, вземал нови и нови приказки, и четял.
И ето какво се случило веднъж.

История първа, в която се разказва как Писателят се озовал
в страната на приказките и срещнал пернатото зайче,
което винаги питало това, което не искало да попита

Това се случило една сутрин, когато Писателят тъкмо завършил поредното си стихотворение, възхваляващо прозрачносиньото покривало на небето, и решил да посети за сетен път най-старата библиотека в града. Извадил джобния си компютър, набрал координатите и се телепортирал право в приемната на антикваря. Но за голяма изненада старият човек не бил в стаята. Писателят се огледал и забелязал, че една врата, винаги затворена досега, била открехната. Не се поколебал и надникнал. Пред него зейнал тъмен коридор, но младият човек без страх тръгнал по него. След няколко минути се озовал в светла стая – висока, а по стените й десетки рафтове с книги. Очите на любителя на приказки грейнали. Той грабнал една, две, три книги и открил, че това са приказки! Само че много стари – от преди хилядолетия. Написани на древни езици, които Писателят разбирал съвсем малко. Затова настроил джобния си компютър на превод на стари езици и запрелиствал книгите. Компютърът превеждал всичко...
Изведнъж писателят попаднал на много интересна книга. В нея се разказвало за различни чудеса, които се сбъдват. На една от страниците подробно се описвал начинът за пътуване до Страната на приказките. Младежът така се зарадвал на тази възможност, че бързо прочел и запомнил всичко.
Телепортирал се обратно в дома си и без да се бави тръгнал да търси чудната билка, която щяла да го пренесе в Страната на приказките. Освен това, бил запомнил наизуст и си повтарял вълшебното стихче, което трябвало да изрече вечер, при пълнолуние:

В късен час съм тука аз
с една мечта за приказна страна!

Цял ден търсил Писателят чудната билка “Приказка”, но никой не бил чувал за нея, нито знаел как изглежда. Дори и в компютъра му нямало такава информация. Накрая отишъл при огромния градски робот Бергчо, който се славел с това, че знаел всичко, което домашните роботчета не знаят.
- Здравей! – казал Писателят, защото Бергчо бил почти като човек.
- Здрасти – отговорил му приятелски роботът.
- Търся билката “Приказка” – казал Писателят – Да знаеш нещо?
- Момент – отвърнал Бергчо и десетките му разноцветни лампички започнали да святкат – значи в момента обработвал цялата информация на земното кълбо, която била невъобразимо голяма, колкото хиляди интернета, примерно.
След няколко секунди се обадил, като изговарял думите на срички:
- При-каз-ка, бил-ка, ра-стя-ща пре-ди три хи-ля-ди го-ди-ни. В днеш-но вре-ме на-пъл-но из-чез-нал вид. Не се на-ми-ра до-ри в ан-тик-вар-ни-те бил-кар-ни-ци.
- Ами сега? Какво да правя? – въздъхнал Писателят, и понеже бил много чувствителна натура, без малко щял да се разплаче.
- Мо-же да се по-лу-чи – обадил се роботът.
- Какво да се получи?
- Бил-ка-та “При-каз-ка”. Хи-ми-чен със-тав. Дик-ту-вам!
- Вярно, бе! – възкликнал Писателят, бързо записал химичния състав на билката в джобния си компютър, поблагодарил на робота Бергчо и се телепортирал вкъщи.
Там програмирал нужните химически съставки на домашната си кутия и след минута те изпадали в приемното кошче. Това били различни прахчета, води и някакви подправки.
Писателят смесил точно от всичко, разбъркал и се получила някаква кашица, която невероятно защо ухаела на ванилия, ягоди и сладолед, и изглеждала много вкусна.
Горящият от любопитство млад човек взел сместа, излязъл навън и зачакал. Било вече късно и скоро луната заблестяла с пълнотата си. Писателят развълнувано изял кашицата, която наистина се оказала извънредно вкусна, като крем, изрекъл вълшебното стихче и усетил, че заспива. Светът около него се завъртял и той затворил очи.

Събудил се сякаш от леко галене с перце. Навън било светло и дори слънчево, но мястото – съвсем друго: някаква чудно красива зелена градина с мека и свежа трева, високи сенчести дървета, пъстри цветя. Писателят с любопитство забелязал едно малко зайче до себе си, което не приличало твърде на зайче, защото имало крила и перушина. Въпреки това изглеждало доста симпатично.
- Ти кой си? – неочаквано и с човешки глас запитало пернатото.
- Аз ли? Човек... – отвърнал Писателят.
- Виждам, че си човек – казало пак зайчето, - само че аз исках да те попитам какво правиш тука?
- Ами... разхождам се.
- Защо казваш, че се разхождаш, като аз те видях, че спиш?
- А ти, като знаеш, че спя, защо питаш? – закачил го Писателят.
- Защото – отговорило пернатото – много необичайно е да се спи на това място.
- Че какво му е на мястото? Дървета, трева, слънце...
- Ти май не си тукашен? – подскочило пернатото.
- Вярно е. Не съм.
- И не знаеш, че това е градината на злата вещица Елиета?
- Не зная, пък и не съм очаквал, че ще попадна на вещици...
- Чудно как още не те е намерила и изяла!
- Какво?! – стреснал се уплашен Писателят. – Как да ме изяде?
- Не се тревожи – успокоило го зайчето. – Само по-скоро да се махнем оттук.
- Да се махнем! – извикал нашият герой, но зайчето му направило знак да мълчи.
- Чакай! – прошепнало то. – Боя се, че вече е късно. Дочувам стъпки. Изглежда вещицата нещо е усетила.
- Ами сега! – затреперил от страх Писателят.
- Вземи това мое перце – заповядало зайчето и отскубнало едно червено перце от перушината си. – Когато го стиснеш в лявата си ръка, ставаш невидим. Скрий се бързо зад голямото дърво, и не мърдай! Ако пък искаш да дойда при тебе, намокри перцето!
Изричайки последните думи пухкавото зайче разперило криле и отлетяло извън градината на вещицата. Секунди след това тя се появила. Нашият герой вече бил сложил чудното перце в лявата си ръка и се спотайвал до дървото съвсем невидим. Вещицата не го видяла, но той ясно чул нейната песен:

Всеки ден, всеки час, най-великата съм аз!
Сред гори, сред поля, най-велика на света!
Първо раз, после раз, най-добре танцувам аз!

“Бре!”– възкликнал си наум Писателят. “Че каква зла вещица е тази? Та нали, който пее, зло не мисли? Още повече, че тя не прилича, ама никак не прилича на вещица!”
И наистина. Тази, която се появила в градината и пеела така звънко, съвсем не приличала на вещица. Напротив. Лицето й било светло, косата – дълга и пухкава, тялото – стройно, а роклята й, ушита от прозрачен воал, й придавала вид на фея. “Дали пък това не е някоя фея?” – помислил си Писателят и с голямо учудване видял, че тя – вещица или фея – седнала на един голям камък и започнала да плете венец от пъстри цветя.
Тогава Писателят не се поколебал. Пъхнал перцето, което го правело невидим, в джоба си и се показал иззад дървото. Дори доближил седящата девойка.
- Здравей! – казал тихо.
Вещицата или феята повдигнала глава, премигала с чаровните си очи и нищо не казала.
- Коя си ти?
- Аз ли? – замислено отвърнала тя. – Аз съм вещицата. Не ме ли познаваш? Тази градина е моя. Ти какво правиш тук? Знаеш ли, че мога да те изям?
Писателят се засмял.
- Ти? Да ме изядеш?
- Какво се чудиш? Ще те изям и толкова. Още повече, че тази сутрин не съм закусвала.
- Ами че я си виж зъбките! Колко са мънички, а! Как ще ме изядеш?
- Ти нищо не знаеш! – изхлипала неочаквано вещицата. – Мога да те изям, ако поискам, но... Няма! Разбираш ли? Няма. Защото аз... Разбираш ли?
- Не, нищо не разбрах.
- Аз съм влюбена.
- Ти? – от учудване Писателят седнал на тревата. – И в кого?
- В принца, разбира се.
- Е, и какво от това?
- Ето какво: аз съм на двеста години, а той на двайсет!
- Даааа, наистина трагично. Но ти си млада и красива, откъде принцът ще знае, че си на двеста години?
- Нали съм вещица? Всички го знаят.
- Но ти не приличаш на вещица.
- Кой? Аз ли? Сега ще видиш!
При тия думи Вещицата станала, тропнала три пъти с крак и мигом се превърнала в стара, грохнала баба, с крив нос и дълги пръсти, с проскубани коси и сбръчкана кожа. Писателят се изплашил, но запазил самообладание, щом успял да промълви:
- Иначе изглеждаш по-добре.
Вещицата се завъртяла и пак се превърнала в прекрасна девойка.
- Видя ли? – казала тя. – Не е ли ужасно?
- Ужасно е – признал Писателят. – Но ти няма да се показваш такава.
- Едва ли ще мога – проплакала девойката. – Ако случайно тропна три пъти с крак и хоп! ще стана стара и грозна, и принцът веднага ще ме изостави!
- Не плачи! – нежно казал Писателят, защото влюбената вече хълцала от плач, и за да бъде по-убедителен, добавил: – Аз ще ти помогна.
- Ти? А как?
В интерес на истината, Писателят и представа си нямал как би могъл да помогне в подобна необичайна за него ситуация, затова смутолевил:
- Ами, не зная точно, но би трябвало да има някаква магия, с която да запазиш красивия си образ и никога да не можеш отново да се преобразиш на вещица.
- Магия? Каква е тя?
- Не зная. Но доста приказки съм чел... може би ти ще знаеш? Помисли си.
- А ти какво си въобразяваш, че правя? Непрекъснато мисля. Знам много магии, но такава – не.
- Сигурна ли си? Я кажи, какви магии знаеш?
- Всякакви. Страшни. Велики... например мога да те превърна в таралеж и ще си ходиш цял живот такъв, ако не се намери някоя хубавица да те погали по бодлите.
- Ужас! – стъписал се Писателят. – Не ми говори такива неща! Ясно е, че знаеш само лоши магии... И това не може да ти помогне. Нужно е... вълшебство!
- Да, но какво?
- Може би в твоите книги с магии... но и там ще пише все злини, предполагам.
След тези обезкуражителни думи на нашия герой настъпило мълчание, което продължило доста дълго. Изведнъж девойката възкликнала:
- Сетих се! Феята на добротата единствено може да ми помогне, но, за да я намерим, трябва първо да открием онзи пернат заек. Той единствен знае къде се намира тя!
- О, това е доста лесно! – зарадвал се Писателят.
Той приближил вещицата, извадил перцето и с него изтрил сълзите от разплаканите й очи. Тозчас се появило странното пернато зайче.
- Викаш ме! – избърборило то. – Защо?
- Има важна работа за тебе.
- Каква работа? – запитало зайчето, но преди Писателят да му обясни, то донадило:
- Всъщност исках да попитам коя е тази? – и посочило младата вещица.
- Това е вещицата, от която толкова се страхуваше. Мислех, че я познаваш – отвърнал Писателят.
- Така ли? – учудило се зайчето. – Че какво й е страшното на тази хубавица?
- Я, стига! – сопнала се девойката. – Страшна съм и съм зла, ако искаш да знаеш! Само че сега...
- Сега е влюбена – допълнил Писателят.
- Добре де! – подскочило зайчето малко поизплашено. – Не исках да те обидя! Само исках да попитам, тоест не исках да попитам, всъщност...
- Успокой се! – рекъл Писателят и нежно погалил зайчето по пъстроцветните перца. – Кажи сега, какво искаше да попиташ?
- Нищо! Виждате, че имам проблем: винаги питам това, което не искам да питам! Затова и предпочитам да мълча!
- Наистина проблем! – въздъхнал Писателят. – Няма и пет минути откакто съм тук и се натъквам на такива проблеми!
- Защо, ти нямаш ли? – запитала вещицата.
- Ами, как да ви кажа. Аз съм писател. Прочие, искам да стана истински писател, известен, да напиша много книги и... това е!
- Мога да разреша проблема ти – усмихнала се вещицата. – Имам магия точно за тази работа!
- О, не, не! – извикал Писателят. – Всичко това трябва да постигна сам, съвсем сам, без магии и прочие...
- Защо? – почти в един глас възкликнали пернатото и девойката.
- Ами... – замислил се Писателят. – Предполагам, защото така е честно. Ако сам постигнеш мечтите си, вероятно ще си щастлив и удовлетворен... Но стига сме говорили за мен. Виждам, че вашите проблеми са къде къде по-належащи за оправяне, така че...
Неочаквано вещицата избухнала в плач. Зайчето се стреснало и подскочило на близкото дърво. Писателят се хвърлил да утешава разплаканата:
- Не се тревожи! Безсмислено е да плачеш! Ние сме тук и ще ти помогнем, защото... защото сме твои приятели! Нали така, зайче?
- Да, да – избъбрило пернатото, – приятели сме! Вярно, че до вчера, тоест допреди малко се страхувах от теб, мислех те за зла и страшна, но сега, като те видях – ти си толкова красива и мила! Ще ти помогна, но не зная как.
Макар, че думите на странното същество звучали доста успокоително, вещицата се разплакала още по-силно. От сълзите цветята в скута й разцъфнали.
- Но защо плачеш? – извикал Писателят.
И той, вероятно като всички мъже, мразел женските сълзи. Въпреки това, продължил с най-ласкав тон:
- Не би могла да отидеш при принца сега, трябва да имаш търпение.
- Не е заради принца! – плачейки отвърнала вещицата. Мъчно ми е! Никога досега не съм имала приятели... Никога! Затова сега нещо ме прободе в сърцето. Кара ме да плача...
- Сигурно е от щастие – засмял се младежът. – Да имаш приятели е толкова хубаво!
- Наистина ли? – обадило се пернатото. – Много ли е хубаво? Аз... всъщност исках да попитам ти много приятели ли си имал? Тоест не това, само исках да кажа, че аз също не съм... Не зная какво е да имаш приятели.
- Ами... – поколебал си Писателят. – Аз самият точно не съм го изпитвал, но зная, че е хубаво. Пише го във всички книги, а трябва да ви кажа, че доста книги съм изчел!
- Тихо! – прошепнала вещицата. – Чувам конски тропот. От царската свита е! Сигурно с тях е принцът. Да се скрием!

История втора, в която се разказва за принца и неговите сънища,
за царедворците, които го придружават, и техните съмнения

Писателят бързо сложил червеното перце в лявата си ръка и станал невидим, пернатото се спотаило сред гъстата зеленина на най-близкото дърво, а вещицата се превърнала на чучулига и кацнала на един от клоните му.
И наистина. След секунди се показали четирима конници, облечени с царски дрехи. Те яздели спокойно конете си и говорели помежду си. Най-младият от тях – принцът, възкликнал:
- Странно! Всеки път тази градина изглежда все по-пъстра и по-свежа? Не е ли чудно, че е владение на злата вещица в царството ни?
- Да не се заседяваме! – предложил един от свитата. – Може това място да е омагьосано!
- Не съм сигурен – казал принцът. – Понякога ми се струва, че съществуването на тази зла вещица е измислица. Толкова пъти съм идвал тук, а никога не съм я виждал!
- Вие не, ваше височество! Но много други са я виждали и дори са ставали жертва на злините й. Помните ли бедната дебела готвачка? Разказваше, че точно в тази градина се натъкнала на стара и грозна човекоподобна жена и така се изплашила, че само за няколко дни отслабна 50 килограма и сега е тънка като кука!
- Струва ми се, че дебелата готвачка отслабна от мъка по годеника си, който внезапно я напусна и се ожени за хубавичко селско момиче! – обадил се друг от свитата и след думите му ездачите избухнали в смях.
Не се смеел само принцът. Той замислено побутнал коня си до едно ябълково дърво със светлозелена корона. Дръвчето било младо, с тънко стъбълце и рехави клони, на един от тях греела жълта ябълка. Принцът се пресегнал и откъснал плода. От допира клонките сякаш звъннали.
- Винаги намирам по една ябълка – промълвил като че ли на себе си момъкът. – По една много вкусна ябълка...
Отхапал от нея и сокът й мигновено се разлял в младото му тяло. Принцът се почувствал силен и пълен с енергия. И без това красивото му лице станало още по-хубаво, чисто и светло, а синьозелените му очи заблестели като звездички. Тогава той изглежда си спомнил за нещо много приятно, защото се усмихнал и казал тихо, като че ли на себе си:
- Понякога сънувам тази прекрасна градина. Точно тук, под ябълковото дръвче, седи чудно красива девойка. Тя плете венец от пъстри цветя, а от очите й се ронят сълзи. Иска ми се да я успокоя, да поговоря с нея, но се събуждам. Сам...
- Не тъжете, че сте сам, скъпи принце! – посъветвал го единият от младежите, който се казвал Бран и бил най-добрият другар на принца.
Бран уверено продължил:
- Само след година, когато станете на двадесет и една, ще си изберете принцеса и вече няма да бъдете сам. А момичето от вашите сънища може би е някоя от принцесите, които отсега се гласят да се омъжат за вас!
- Може би – промърморил принцът.
В този миг внезапен вятър понесъл листа и цветя из въздуха. Замирисало на пръст и дъжд.
- Да се махаме! – извикал някой. – Сигурно ще вали!
- Или пък злата вещица ще се появи! – предположил друг.
- Не, не ме е страх от нея! – заявил смело принцът, но последвал с коня си другите, които препуснали в галоп, за да излязат по-скоро от градината.

История трета, в която се разказва как Писателят, пернатото и вещицата тръгват на път, срещат Магьосника на сънищата
и предизвикват ред опасни събития

След като царедворците и принцът си заминали, вещицата само махнала с ръка и бурята, която щяла да се разрази, отминала. Слънцето пак заблестяло над зелената градина. Писателят решил, че няма време за губене и обяснил на зайчето, че спешно трябва да намерят Феята на добротата, защото само тя може да помогне на влюбената вещица.
- За да стигнете до нея – казало зайчето с разтреперан глас, – трябва да минете през най-тъмната гора на света. Никой не знае какво има вътре, защото който е тръгнал натам, не се е върнал. В непрогледния мрак пътят е извънредно опасен!
- Е, нас не ни е страх – рекли едновременно Писателят и Елиета.
- Пък и аз мога да правя магии – добавила вещицата. – Знам къде е тази гора!
- А, не! – отсякло пернатото. – Това е изключително опасно! Освен това пътят за нея минава през огромна планина, зад която се проточва безкрайна река. Как ще я преминете?
- Не искам да се хваля – усмихнала се вещицата, но това не е никакъв проблем. Чиста истина е, че мога да превърна Монт Еверест в дребна могила... Но защо говориш за нас двамата? Ти няма ли да дойдеш?
- Аз няма да ви бъда от полза – казало зайчето.
- Напротив! – възпротивил се Писателят. – Ти ще си ни много полезен.
- Сигурен ли си?
- Да, напълно.
- Да тръгваме! – подканила ги вещицата.

Така тримата приятели поели пътя към Феята на добротата.
Като наближили огромното възвишение, вещицата протегнала двете си ръце, разперила пръстите си, изрекла някакви вълшебни думи и планината изчезнала.
- Как го направи? – учудили се Писателят и зайчето.
- Лесно, с магия.
Продължили напред, но се изпречило друго препятствие – безкрайната река.
Тя също не представлявала трудност за красивата магьосница, която повторила вълшебството и реката се изпарила.
След известно време пред тях зейнала гъстата гора, изпълнена със зловещ непрогледен мрак. Тримата закрачили смело напред, макар че още на първата крачка над главите им се разхвърчали прилепи. Те сякаш били милиони, излитали от всяко дърво и пърпорели отвратително с крилете си. Под краката на смелчаците плъзнали милиарди хлебарки.
- Побиват ме тръпки – казало пернатото, макар че то подскачало и прелитало така, че да не докосва земята.
- По всичко личи, че тук трябва кон! – провикнала се вещицата и само щракнала с пръстите си на дясната ръка.
Тутакси пред тях се появил бял кон. Писателят и вещицата се качили, а пернатото летяло зад тях. Конят бил говорящ и затова тримата другари бързо се сприятелили с него. Той ги предупредил, че надеждите им да стигнат до Феята на добротата може да се окажат напразни, защото малко по-навътре в гората се намира замъкът на Магьосника на сънищата.
- Той ме бе омагьосал да спя 1000 години – оплакал се конят.
- Цели 1000 години?
- Да, хиляда. Сега съм вече на 4352 години и трябва да си търся годеница...
На всички се сторила странна възрастта на коня, но нямало време да обсъждат това, защото пред тях се открил огромен замък. Той сякаш бил втъкан в стволовете на дърветата от гъстата гора, така че нямало как да се заобиколи или прелети над него.
- Това е палатът на Магьосника на сънищата – казал коня, - но аз този път няма да влизам тука!
- Елиета, не би ли могла да превърнеш замъка в нещо по-дребно? – попитал Писателят.
- Моите магии не властват над други магьосници – отвърнала вещицата.
Нямало друг начин – и тримата влезли в замъка. Пред тях се простирал огромен коридор.
- Оооооооо, как ми се спи! – прошепнало пернатото и притваряйки очите си, съзряло внушителната фигура на Магьосника на сънищата.
Той се носел по коридора, сякаш по въздуха, защото силуетът му не трепвал, а само приближавал доста бързо. След секунди Магьосникът се изправил лице в лице с младата вещица. До нея непробудно вече спели Писателят и пернатото зайче. Единствено Елиета била будна, защото магията била безсилна над нея.
- Ще освободя приятелите ти – заявил с леден глас магьосникът. – Но искам нещо в замяна.
- Аз съм злата вещица! – казала заплашително девойката.
- Знам коя си и къде отиваш – спокойно казал магьосникът.
После с неочаквана въздишка, която се изтръгнала от гърдите му, продължил:
- Имам една молба: нека Феята на добротата да развали ужасното проклятие, надвиснало над мен отпреди 50 000 години. Оттогава животът ми е обгърнат от вечен мрак. Всеки, попаднал в пределите на моя замък, заспива за хиляда години. Само аз мога да събудя някого преди да изтече този срок, но ако го сторя, тутакси животът ми намалява с толкова години, колкото са останали на пробудения да спи. Имам още около 10 000 години живот... Ако Феята на добротата развали проклятието, ще ги изживея спокойно и щастливо.
- Не бих сторила нищо за тебе, ако не бяха приятелите ми. Освободи ги от вечния сън и ще изпълня молбата ти – решително казала вещицата.
Магьосникът на сънищата посипал със сребърен прах спящите и те мигом се събудили. Тя не ги оставила да се опомнят, а ги подканила да вървят. Скоро тримата напуснали пределите на зловещия замък. Но радостта им от победата над Магьосника на сънищата не траяла дълго. Пред тях се простирала огромна пустиня. Вече били уморени от пътя, а слънцето все по-силно жарело лицата им. Замирисало на пушек.
Скоро приятелите съзрели страшна гледка: група полуголи хора играели необикновени танци около голям огън, на който се пърлело някакво огромно животно.
- Това са туземци – казал писателят, спомняйки си четеното в книгите. – Да ги поздравим!
Но младият човек грешал. Това били най-злите канибали в света. Виждайки в лицето на тримата добра плячка, те наобиколили нашите герои и ги завързали безмилостно. Сигурно тоз час щели да ги бутнат в огъня, ако не били бързите действия на вещицата. Тя яростно тропнала три пъти с крак и се преобразила в най-грозната и зловеща жена на всички времена. Яростно разкъсала въжетата и засипала канибалите с ледена буря. Настанала суматоха...
Когато всичко утихнало и стихията отминала, Писателят лежал мокър до кости във влажния пясък, до него вкочанено от студ треперело зайчето, а от човекоядците нямало и следа. Само Елиета греела от хубост в своята ефирна розова рокля.
- Ясно е, че можеш да вършиш само лошотии! – ядосал се Писателят.
Той взел в ръце треперещото зайче и се опитал да го стопли.
- Почакай! – спряла го младата вещица.
Тя погалила перушината на зайчето и тя тутакси си изсушила, възвръщайки ярките си цветове. После докоснала с показалец челото на Писателя и го превърнала в чистичък и спретнат младеж – такъв, какъвто си бил в самото начало. После, сякаш за свое оправдание, казала:
- Аз съм вещица, как да избягам от злото, което е вътре, дълбоко в мен?
- По-скоро да отиваме при Феята на добротата, иначе си загубена! – извикал Писателя.
Да, но неговите намерения били трудно осъществими, защото пустинята наоколо сякаш нямала край.
Пернатото предложило:
- Ще полетя, за да видя в коя посока е замъкът.
- Имам по-добра идея – отсякъл младежът. – Ще настроя джобния си компютър и той ще ни пренесе където поискаме.
- Стига – обадила се Елиета, - погледнете пред вас.
И наистина, докато приятелите се чудели какво да сторят, младата вещица ги била превърнала в хелиеви балони и понесени по въздуха те неусетно се озовали пред вратите на дворец, приличащ на огромен бонбон, с розово боядисани стени, обсипани с пъстроцветни ухаещи на пролет люлякови клонки.

История четвърта, в която се разказва как тримата приятели
откриват Феята на добротата и не само това

Наистина е трудно на един обикновен човек да си представи такъв дворец. Но не и на необикновените наши герои. Те дори не се почудили – така бързали да надникнат вътре с желанието си да видят Феята на добротата. Трудно е да се опише какво имало в този приказен замък – всичко, което има в най-прелестните човешки мечти. От безгрижните места за отдих – детски площадки, на които баби разхождали внучетата си и майки кърмели бебета си, до басейните с водни пързалки, където малчугани се къпели наволя, докато родителите им четели книга или пиели безалкохолно. И не само това: в отделни зали млади и възрастни седели пред компютри и се забавлявали, в други пък официално облечени хора разглеждали живописни изложби, в трети поети четели стихове, а публиката им ръкопляскала. От уредби звучала повдигаща настроението музика, жени и мъже, облечени в бяло, продавали бонбони, сладолед и захарен памук... Нашите герои никога не били виждали толкова много хора на едно място и най-важното – толкова много деца!
С романтика се изпълнило сърцето на Писателя.
- Ех – въздъхнал той. – Знаех си, че в Страната на приказките е прекрасно, но никога не можех да си представя чак такива чудеса!
- Ох! – възкликнало пернатото зайче. – Пък аз си мислех, че твоята градина, Елиета, е най-приятното място.
Младата вещица също била поразена от видяното, най-вече от изражението на хората – спокойни и усмихнати.
- Признавам, че Феята на добротата е най-великата магьосница – споделила тихо.
- Човешкото щастие наистина е магия! – казал някой.
Тогава тримата приятели видели човек с прошарени коси, облечен спортно, с електронен бележник в ръце.
- Здравейте! – усмихнал се той. – Добре сте дошли! Предполагам вие сте от актьорската група, която тази вечер ще изнесе представление.
Нашите герои били толкова изумени, че нищо не казали. Тук всичко било така необичайно, че им се сторило глупаво да попитат за Феята на добротата. Възрастният човек се здрависал с Писателя и вещицата, а поглеждайки зайчето, заключил:
- Интересно... животинче, каква порода е?
Писателят се окопитил и отговорил:
- Вижте какво, ние не сме актьори. Търсим Феята на добротата. Да знаете къде са нейните покои?
- Ох, така ли? – възкликнал човекът. – Много интересно. Но не бих могъл да ви упътя. Тук съм само като организатор на културни мероприятия. Единствено мога да ви запиша като гости на специалните ни атракции...
- Споменахте нещо за човешкото щастие – прекъснала го Елиета. – Поне ни кажете къде се намира то?
- Ами, че то е навсякъде! – плеснал с ръце организаторът. – Само се огледайте! Тук са всички, за които доброто е най-важно на света! Те са щастливи, не мислите ли?

Тримата приятели вече наистина се били уверили в това. Само че пред тях стояла важната цел, с която били тръгнали – да открият Феята на добротата. Къде да я търсят? Лутайки се между китните градини и празнично украсените алеи, вниманието им привлякла една тухлена сграда с голям надпис Изпитай и провери себе си. Тъкмо на това били свикнали нашите герои – непрекъснато да се подлагат на изпитания. Затова без да се замислят влезли вътре.
- Може би тук ще узнаем къде е Феята на добротата – обнадеждил се Писателят. – Ти, зайче, кажи ни, как изглежда тя?
- Кой ли? Тоест исках да попитам, аз ли? Защото да си призная, никога не съм я виждало.
- Мислех, че я познаваш – обадила се Елиета. – Значи никога няма да я открием.
- Чувало съм за нея – оправдало се пернатото, – но не зная как изглежда.
В този миг на стената пред тях се изпречило огромно огледало, в което те видели собствените си отражения. Само че не точно такива, каквито в действителност изглеждали. В огледалото всеки от тримата другари бил по своему различен. Писателят с учудване видял, че държи в ръце няколко луксозно подвързани книги и пише нещо в тях. Та това били собствените му издадени книги, а той, като автор, раздавал автографи на развълнувани читатели. Пернатото на свой ред видяло, че е кацнало на клоните на едно ябълково дърво и си бърбори с друго пернато, досущ като него същество. Езикът не бил човешки, но толкова познат на зайчето, че то говорело без проблеми, построявало правилно изреченията и задавало точните въпроси.
А Елиета! Младата вещица трудно могла да познае себе си. От огледалото я гледало усмихнато светлокосо момиче, което седяло на пейка и съсредоточено пишело нещо. Елиета се вгледала – че това било писмо до принца, завършващо с думите “Обичам те”.
Захласнати от чудото, тримата трепнали, когато чули глас:
- Тук всеки вижда мечтите си...
Феята на добротата!
Не, за съжаление, това отново бил гласът на онзи организатор, който по цял ден ходел насам-натам да записва зрители за атракциите. Този път тримата приятели не му обърнали внимание. Всеки от тях сякаш вече бил разбрал какво трябва да прави и към какво да се стреми.
- Тук е прекрасно! – казал Писателят, но аз искам да постигна мечтата си, затова ще се върна в моя свят и ще продължа да пиша!
- Извинявайте, че ви подведох! – обадило се пернатото зайче. – Може би тази фея изобщо не съществува! Иска ми се по-скоро да отлетя, защото си спомних, че в твоята градина, Елиета, живее моята приятелка, която сега, без мен, сигурно се чувства самотна.
Младата вещица се замислила:
- Бих могла наистина да напиша писмо на принца, за да разбере, че го обичам... И да се постарая никога повече да не върша злини... но това ще означава да се превърна в обикновено момиче и да забравя всички магии.
- Щастието е най-голямата магия, но за да го постигнеш, трябва да се откажеш от толкова неща... Всъщност може би трябва изцяло да промениш живота си? – философски рекъл Писателят.
- Ако бяхме срещнали Феята на добротата, може би щяхме да узнаем истината – отвърнала девойката – и тогава сигурно щеше да има надежда и за Магьосника на сънищата, да се избави от страшното проклятие...
- Това бил могъл да направи сам! – непознат глас се намесил в разговора.
Иззад огледалото излязла възрастна жена, която носела шише с вода и парцал. Тя напръскала огледалото и мърморейки, взела да го забърсва:
- Не може човек само да чака някой да му донесе щастие. Сам трябва да си го търси. Най-голямото проклятие е бездействието – да седиш и да чакаш. Ето, това зная аз.

Трудно било на тримата приятели изведнъж да напуснат големия захарен бонбон – замъка, в който станали свидетели на най-голямото чудо – човешкото щастие. Още повече, че младата вещица отказала да прави повече каквито и да е магии – лоши или добри. Тогава Писателят се досетил, че в джоба му стои неговият помощник – компютърът. Извадил го и цък-цък опитал се да го нагласи на координатите на градината на Елиета. Напразно! От пътуването батериите се били изтощили. Какво да правят сега? Било невъзможно да прекосят обратния път – през пустинята, гората, реката и планината!
“Изпитай и провери себе си”, Елиета си спомнила изведнъж надписа на залата с огледалото.
- Добре! – казала тя. – Ще събера всичките си сили и ще ги насоча само към едно – то е за добро!
Разперила ръце и изрекла магически думи. Светът около тримата приятели загубил очертанията си и те сякаш се понесли в безметежната стихия на времето. Не след дълго Писателят се намерил не къде да е, а пред собствения си дом, с купичка в ръце, сякаш току-що е хапнал от вълшебната кашица. Пъстроцветното зайче се събудило, галено от перцата на своята приятелка, от същия вид пернати, която обитавала гнездо на едно от ябълковите дървета в чудната градина на младата вещица. Елиета, уморена от страшната магия, която сторила с големи усилия, осъмнала спяща пред вратите на двореца на красивия принц.
Придружаван от свитата си, той тъкмо се връщал от разходка. Какво било учудването му, като видял девойката от своите сънища, полегнала на тревата пред портите на двореца. Скочил веднага от коня, помилвал моминското лице и не отделил поглед от него. Когато красавицата се събудила, срещнала синьозелените очи на принца и още повече се влюбила в него. Той поднесъл към устните й ябълката, която за пореден път бил откъснал от приказно звънтящото дръвче. Елиета отхапала плода и в жилите й се разляла топлината на човешката обич...
Не се наложило на младата вещица да пише писмо до принца. Той пръв й признал, че отдавна я сънува и е влюбен в нея. Попитал я само за името й. За миналото Елиета му казала всичко, но то не било много – докато пътували във времето тя била забравила за живота си като зла вещица. Затова й помогнала Феята на добротата, която макар и невидима, защото се спотайва във всяко туптящо от обич сърце, пречистила спомените на влюбената девойка, така че оставила само хубавите. От клюки Елиета не се бояла, защото тайната за миналия й живот била известна само на двама нейни приятели – пернатото зайче, което спокойно прекарвало дните си в чудната градина и понеже говорело на своя си език, почти било забравило човешкия. И на младия човек, изчезнал в своето незнайно време, за да се отдаде на мечтата си. Всъщност те някога биха могли отново да се срещнат, ако Писателят пожелаел да хапне от вкусната кашичка по пълнолуние. Но и тогава нямало опасност принцът да научи нещо лошо за миналото на своята любима, защото двамата й приятели си спомняли за красивата Елиета само с добри чувства.

С благодарност към дъщеря ми, която ми помогна да напиша настоящата приказка