ОХЛЮВЧЕТО, КОЕТО ОТКРИ ЛУНАТА
Автор: Цветелина Тодорова Манова

Живееше някога в стария репей едно съвсем мъничко охлювче. То беше толкова дребничко и невзрачно, че дори нямаше свое собствено име. Имаше си мама, която да му дърпа рогцата, татко – да го учи как да се справя в живота и дори малка сестричка! Но нямаше име.
- Не! Така не може повече! – рече си един ден охлювчето без име – Трябва да направя нещо, за да се прочуя! Да стана Някой, а не просто едно малко охлювче, досущ като милиони други…
- Не мо-о-оже-еш! Не мо-о-оже-еш! Га-га! – изграчи старият гарван Гиги. Макар да беше глупав и досаден, той също имаше свое име.
Охлювчето уплашено се спотаи в черупката си, но миг по-късно рогцата му отново се подадоха навън.
- Ти… Подслушваш ли ме? – ядосано подвикна то на проскубания Гиги.
- Мда-а, га-га! Хи-хи! – нагло се изкикоти птицата – Ама и ти ги грачиш едни такива га-га глупави охлювщини! Хе-хе! Ха-ха!
- Какво толкова смешно има? – попита го охлювчето, а рогцата му потрепнаха обидено.
В отговор на въпроса му гарванът само отново се засмя.
- Ама ти! Га-га! Ти наистина ли си вярваш, че можеш да станеш Някой, да заслужиш Име?
- Да, вярвам! – гордо се изпъчи охлювчето – Решил съм да направя нещо, което още никой на света не е успял да стори!
- Охо-о! Така ли? – попита Гиги, сподавяйки напушилия го отново смях – И какво толкова ще направиш ти, глупаво малко охлювче?
- Ами аз… Ами аз ще…
В този миг на небето изгря луната. Огромна и бяла, тя плисна ярката си светлина над земята.
- Ще стигна луната! – възторжено извика охлювчето – Ще я стигна! И ще я донеса на земята!
При тези думи гарванът буквално се затъркаля по земята от смях.
- Ама ти… Хи-хи! Ще ме умориш от смях! Хо-хо! Луната! Ама че смехория! Олеле, ще се пръсна, ха-ха! – и той разпери криле и излетя, но дрезгавото му грачене още дълго ехтеше над смълчаната гора.
- Чуйте новината, чуйте новината! Охлюв от гората тръгнал към луната!
Охлювчето се наскърби, ала не се отчая. Вместо това се прибра вкъщи, грабна туристическата си раничка от жълъдче и я напълни с репейови листа и капчици утринна роса, след което безшумно напусна дома си.
Вървя дълго, без да спира, като бързаше с всички сили. Пътят му минаваше през локви и през дупки, през камъни и храсталаци, но нищо не можеше да го спре или обезкуражи, нито да го накара да се върне назад. Беше уморено, очичките му сами се затваряха, а рогцата му клюмаха от изтощение. Ала то упорито вървеше към своята цел.
Изминаха се много дни и много нощи откакто малкото охлювче бе напуснало репейовата гора. Но пътят пред него си оставаше все така безкраен, а луната – все тъй далечна.
Неусетно охлювчето беше изкачило някакво ниско хълмче, което обаче в неговите очи беше цяла планина. Беше топла лятна нощ и хиляди сребърни звезди искряха в небето, а луната сияеше помежду им като усмихнато благо лице, когато охлювчето без име достигна върха и се загледа към нея. Беше кръгла, огромна и бяла и толкова близко, че то почти можеше да я докосне. Само ако можеше да стане мъ-ъничко по високо! Да се надигне на пръсти, да се протегне напред и наго-оре и…
- Моля те… - прошепна то, а очичките му заблестяха – Моля те, ела с мен! Ела с мен на земята!
И ето че се случи чудо! Пухкав сив облак закри лицето на луната, а в следващия миг охлювчето я зърна на земята – блестеше в меката трева съвсем близко до него и сякаш го подканяше да се приближи. Беше станала една такава мъничка-мъничка, но все така блестеше като златна паричка, изгубена от разсеян минувач.
Охлювчето се затича към нея, грабна я зарадвано и я обсипа с целувки, като не спираше да се смее от щастие. След това внимателно я сложи в раничката си и лека-полека заслиза надолу по хълма.
След дълго и опасно пътешествие, изпълнено с мъки и премеждия, охлювчето най-сетне стигна до родната си репейова гора. Още щом навлезе в пределите на гората, веднага го наобиколиха всичките му приятели и роднини – мама, татко, сестричката му, баба, дядо, най-добрият му приятел Копчо, заедно множество други близки и далечни познати, както и някои напълно непознати. Те така силно го разцелуваха и запрегръщаха, че охлювчето без малко щеше да се задуши от ласките им.
- Гледайте! Вижте какво намерих! – извика то и гордо им посочи своята луна.
За пръв път в живота си охлювчето почувства, че е направило нещо голямо и значимо. Нещо, което никой досега не беше правил – беше свалило луната от големия хълм, за да я донесе в репейовата гора.
Бедното малко охлювче! То нямаше откъде да знае, че това, което бе открило на хълма, съвсем не беше луната, а просто една никому ненужна капачка от бутилка, останала да лежи на земята след някой пикник. Но то не знаеше това.
- Ама и ти си един чудак! – засмя се внезапно сестричката му – Та това въобще не е луната! Погледни! Луната си е на небето!
Охлювчето вдигна очи нагоре и видя луната да сияе сред звездите все тъй прекрасна, бяла и недостижима. В миг очичките му се наляха със сълзи и то заплака.
- Не плачи! – утеши го мама – Ти не си открило луната. Ала тя ти е изпратила своята малка сестричка, за да те придружи вместо нея.
- Мислиш ли? – запита охлювчето като вдигна главица и изтри очите си.
- О, да! – кимна му мама – Сигурна съм, че е така!
- Ами да, така е разбира се! – съгласиха се и останалите.
- Това наистина е добре! Но… О, колко ми се спи! – прозя се охлювчето, което едва сега осъзна колко е уморено.
- Нека го оставим да поспи! – шепнешком предложи таткото.
Охлювите се отдалечиха на пръсти.
- Слушайте, хрумна ми нещо! – внезапно рече бабата на охлювчето – Хайде да го наречем… Луничко! Струва ми се, че ще му прилича, не мислите ли?
- Ама разбира се! Ще го наречем Луничко. Все пак той си заслужи името, нали…?
Малкият Луничко дълбоко спеше, прегърнал своята луна. Старият и свадлив гарван Гиги, който беше чул и видял всичко, кацна плавно на земята, приближи се безшумно и внимателно зави спящото охлювче с едно репейово листо. После извърна глава настрани и избърса с крило очите си.
- Лека нощ, Луничко! Приятни сънища!…