ГОРСКИЯТ РИЦАР
Автор: Иван Симеонов Димитров

Имало едно време едно дете. То се казвало Владко и живеело в голям град. Родителите му били много мили хора и му давали да яде сладолед всеки ден, а в дома му имало и едно голямо куче, с което били първи приятели.
Те двамата били по цели дни навън и си играели с другите деца или пък само двамата и много интересни и славни истории им се били случили. Това, за което ще ви разкажа в тази приказка, се случи когато Владко отиде на вилата си. Или по-точно – когато техните го закараха там с колата и го оставиха да поседи при дядо си за две седмици.
На Владко много му харесваше в тази малка вилна зона и всяко лято нямаше търпение да дойде времето, когато техните отиваха на море и го оставяха с дядо му на вилата. Владко не обичаше морето. Той предпочиташе да стои с дядо си на балкона на къщата и да слуша неговите приказки или заедно да дялкат нещо или да се разхождат в гората.
Така и тази година Владко пристигна щастлив тук, видя се с дядо си, който му се усмихна и го попита как е прекарал учебната година, а на другия ден техните заминаха рано сутринта към морето и Владко им помаха с ръка. След това колата се загуби в далечината и той се върна в леглото да си отспи.
Когато се събуди, дядо му го чакаше с палачинки на масата и с чаша топло мляко. И докато Владко бързо хапваше, дядо Иван го попита:
-Какво ти се прави днес, момчето ми? Искаш ли да отидем до града и да ти купя сладолед?
-Не, дядо – отвърна Владко, след като преглътна една хапка от палачинка със сладко от боровинки. - Не ми се ходи до града. Но исках да те питам нещо. – каза Владко.
-Какво?
-Нали съм ти разправял за Боби от съседния вход?
-Да – отвърна дядо Иван – За този юнак, с който бяхте кръвни братя ли?
-Да. Та - продължи Владко - с него сега сме рицари. И при последния подвиг, когато преборихме един змей, мечът ми се счупи. А неговият дядо му е направил един дървен меч от здраво дърво. Можеш ли да ми направиш и на мен такъв?
-Мога – отвърна дядо Иван. – Но днес трябва да ходя до града. И затова ще трябва да ти поставя една задача – му намигна дядото. - Нали знаеш, че всеки рицар трябва да има чуден меч?
-Да! Като крал Артур, нали?
-Точно като него. Та ти трябва сам да намериш материала, от който да направя меча ти. Трябва да гледаш дървото да е твърдо, за да не се счупи оръжието и да го отрежеш сам.
-Добре, дядо – щастлив каза Владко. –Досега дядо Иван не му беше давал да излиза сам в гората, която беше в края на вилната зона и му бе казвал, че ще го пусне само когато стане истински мъж. Затова Владко с гордост очакваше момента, в който ще се впусне в това приключение и дъвчеше още по-усърдно палачинката в ръцете си, защото знаеше, че трябва да хапне добре, за да е силен.
И този момент дойде много скоро. Веднага след закуска дядо му заръча още веднъж да търси яко дърво и му каза, че трябва да внимава да не се изгуби, защото гората е опасно място и тръгна, подсвирквайки си към града. Той ходеше до там пеш и щеше да се върне чак вечерта. Затова Владко веднага взе една шарена торба за през рамо, сложи в нея два домата, малко сирене и хляб и тръгна към гората.
В началото на гората той се спря и се загледа навътре. Малко го беше страх. Но след това си спомни за обещанието на дядо си и продължи пътя си.
Вече от доста време ходеше из гората, но не можеше да си намери дърво. Поне не си харесваше никое от дърветата, които виждаше. А знаеше, че за един наистина добър меч му трябва някакво по-особено дърво. Към обяд се спря и похапна на една полянка. След това продължи с търсенето си като си мислеше на глас: “Супер! Сигурно така са се чувствали рицарите, които са търсили Свещения Граал. “ И с една пръчка започна да си играе като сечеше, като с меч, тревата и храстите около себе си. След това си откъсна пръчка от едно дърво, но тя не му хареса и я захвърли. И както се бе улисал така, той стигна до една полянка, в центъра на която имаше едно огромно и внушително дърво. Когато надигна глава, той го видя и веднага си каза, че е открил това, което е търсил.
Владко се приближи към дървото и извади малко трионче от торбата на рамото си. Целта му бе един дебел клон, който се бе надвесил на един метър от земята и изглеждаше точно като клон за Неговия меч. Той допря триона до клона и започна да реже, но го спря един стон. Дали му се беше счуло?
-Ох – пак се чу от дървото. – Недей да ме режеш.
Владко отскочи назад.
-Ти можеш да говориш – възкликна той.
-Не и по начина, по който говориш ти – се показа едно малко човече иззад дървото.
-А тогава кой си ти? И как успях да чуя дървото? - попита Владко.
-Аз съм Добрият Горски Дух и ти преведох това, което дървото искаше да ти каже.
-А то наистина ле усеща болка? - се заинтересува Владко.
-Ти усещаш ли болка?
-Да – отвърна Владко, а Духът се обърна към дървото и му каза, че момчето усеща болка. След това поясни:
-И той питаше това. Съжалявам, че на него първо обърнах внимание, но той е на шестстотин години и е по-стар от теб. И много го заболя, когато започна да режеш ръката му.
-Ръката му? – учуди се Владко. –Та това е просто един клон!
-Е! И за Дъбан ти си просто едно глупаво човешко същество, но той не се опитва да ти причини нищо лошо, нали?
-Да. Или поне така си мисля.
-А тогава защо ти заби това нещо в него. Знаеш ли колко ги е страх дърветата от тези неща.
-Не – изчерви се Владко. – Извинявайте, господин Дъбан – и веднага прибра триона отново в торбата си. - Аз не знаех, че нещата стоят по този начин. Аз съм рицар и търся материал за меча си, защото старият ми меч се счупи.
-Разбира се, че ще се счупи – рязко каза Добрият Дух. – Щом си го използвал за такива неща. Аз чух и виковете на тревичките и на храстите, докато идвах насам, към дома си. Защото от десет години съм гост на Дъбан и домът ми е в неговата хралупа. И що да видя? Как ти безчинстваш. Едно време не беше така.
-Кога?
-Преди много, много години.
-А ти колко стар си?
-Колкото самата гора. А тя е много стара. В началото хората и гората живееха в разбирателство. Но след това вие, глупави човеци, се отделихте от нея и започнахте да я тероризирате.
-Извинявам се от името на целия човешки род - пак се изчерви Владко. – И искам да попитам дали мога да направя нещо, с което да помогна на Гората.
-Можеш - усмихна се Добрият Дух. - Гората се нуждае от защитник и цялата Природа се нуждае от защитник. Ето ти този меч, с който да браниш Гората - каза Добрият Дух и му подаде един дървен и красив меч. А ето ти и тази тръба - и му подаде един рог. С нея ще можеш да чуваш Природата и да си говориш с нея.
-Мерси много - каза храбро Владко. - Аз съм ви задължен и искам да знаете, че храбро ще се боря за вашата кауза, за да изкупя грешката си. И дано тогава Дъбан ми даде прошка.
Така Владко се завърна във вилата си, ръкоположен като рицар. А рицарското му име бе Защитникът на гората. И той вече не вдигаше ръка срещу горските животинки и растения, а зорко бдеше над тяхното благополучие и ги пазеше. Така се родиха легендите за Защитника на гората и за неговите славни приключения.
Ала тях ще ви разкажем в някоя следваща история.