ИСКРИЦИТЕ НА СЛЪНЦЕТО
Автор: Румяна Дичева Господинова

Имало едно време, малко и много красиво момиченце. То се е казвало Ева. Не чак толкова малко, но още не е било първолаче. А това означава, че още не е било тръгнало на училище.
В неговата стая имало два прозореца. И единия, който е бил на изток - точно в него се е показвало Слънцето, когато изгрява. А другият е бил засенчен от някаква висока къща и той бил закрит с перде, завеса.
И всяка сутрин малката Ева заставала на прозореца и гледала огромното красиво Слънце, като изгрява. Съвсем ниско, ниско до земята, когато още е
червено оранжево. Защото това момиченце ставало много рано с изгрева на Слънцето.
То с интерес гледало Слънцето, така всяка сутрин. Как трепти и променя цветовете си в тази светлина, която дава всеки ден на хората по земята.
Но вечер, след като Слънцето се скрие и стане много тъмно, то много се е страхувало. И когато е било на вън в двора се е страхувало да остане само. А се е държало за полата на майка си.
Така минало време.
И един ден го видяла онази фея, която се ражда от искрата на Слънцето. Тази фея обикаля по земята и тайно разпръсква от светлината на Слънцето, за да стават хората по-умни. Тя взема от Слънцето една торба с искрици и ги носи по земята. А когато ги свърши отива пак до Слънцето и си пълни отново торбата.
И така една сутрин, след като си напълни торбата с искрици, видя Ева. Тя пак беше застанала до прозиреца и гледаше право във феята, но не я видя. А феята реши да й даде малко от слънчевите искрици. Защото видя, че Ева много обича Слънцето. Бръкна в торбата и разпръсна искриците върху момиченцето, както седеше до прозореца.
То само чу като че ли звън от хиляди малки звънчента, само за миг. И много се зачуди от къде дойде този звън. А както се чудеше, едно ябълково дърво, което беше точно под прозореца й проговори.
-Тези звънчета ти ги даде Феята, която се ражда от Слънцето. Виж как светят в косата ти.
А малката Ева още повече се зачуди, какво става, че чува това дърво да й говори. А дървото размаха клони и като ехо отзвуча:
-Да, да, не се чуди, Феята ти даде от слънчевите искрици и затова чуваш всичко.
А в това време прелетяха две лястовички, които се гонеха весело и едната каза на другата:
-Не можеш да ме стигнеш… - и отлетяха.
Така и малката Ева започнала да чува най-различни неща и като че ли станала по-умна.
А когато настъпила нощта, тя вече разбрала и че не се страхува. Излязла скришом да не я види някой и отишла при ябълковото дърво и го попитала:
-Защо аз чувам всички като си говорят и птичките, и мравчиците, и облачетата, и вятъра дори?
А ябълковото дърво й прошепнало тихо. Аз видях Феята, като ти даде от слънчевите искрици. И така хората стават по-умни. А който е по-умен, той чува всичко. Това ти чуваш не с ушите си, а с умът си! - казало ябълковото дърво.
А малкото момичеце, пак попитало, защото станало и много любопитно.
-А къде е тази Фея?
-Тя лети само през деня и носи искриците на Слънцто. Разпръсква ги в небето, затова узряват и моите плодове. И всички други плодове, които трябва децата да ядат, за да пораснат здрави, силни и умни да станат.
А сега върви да спиш, защото на мене ми се приспа. Лека нощ!
Малката Ева, тръгнала да се изкачва по стълбите, много радостна, че
вече не я е страх. Не й се искало да се прибира. Погледнала нагоре и видяла безброй зведици, които присветкват весело. И й се сторило, че я поздравяват.
Чак сега видя, колко много звездици има по небето и колко е красива ноща. А преди толкова много се страхуваше. И защо ли се е страхувала от тъмното? Толкова е красива ноща!
Гледа и Луната се показва блестяща.
И внезапно дочува гласът й високо от небето.
-Кое си ти малко момиченце, което така ми се радваш! Искаш ли да дойдеш при мен да те полюлея на моята люлка.
А момиченцето погледнало нагоре любопитно и се зарадвало, че някой му говори, там от високото. И протегнало нагоре ръчички.
Луната спуснала куп лъчи надолу и му направила пътека, за да се качи при нея. Тогава видяло и люлката, която тя му направила и седнало в нея. Но попитало любопитно.
-Защо Слънцето по-силно свети от тебе?
А Луната му отговорила:
-Защото Слънцето носи светлината на хората по земята! А аз само я отразявам вечер да не е съвсем тъмно през нощите. Аз съм му помощница. Защото вечер хората трябва да спят, а аз светя, за да ги приспивам. Моята светлина е приспивна.
И още много й говорила Луната, но малката Ева заспала. И чак на сутринта, когато се събудила, си спомнила думите на Луната. Слънцето било вече изгряло и тя побързала да отиде до прозореца с надеждата да види феята. А феята я наблюдавала тайно и се усмихвала на Ева.
Така всеки път когато отивала феята при слънцето да си вземе от искриците, тайно пръскала по малко и на малката Ева.
Минали години. Малкото момиченце пораснало и станало много умна жена, много добра. Така и много обичала да помага на другите, както феята й помогна да не се страхува и да стане много умна. И написала много, много книги в които блестели искриците на Слънцето. И ако някой ги намери и прочете, ще влезнат и в него тези слънчеви искрици.