НИШКАТА НА ЖИВОТА
Автор: Искра Вълкова Вълкова

- Знаеш ли, дядо, училището е толкова скучно и според мен не трабва да ходя там. Искам да си играя сега, а когато порасна, ще е друго. Тогава сам ще решавам какво да правя. Ех, да имаше начин, вече да съм голям...
- Всъщност има начин. - усмихна се възрастният човек.
- Така ли? - очичките на момченцето светнаха - Какъв?
Дядото бавно отвори скритото чекмедже на скрина и извади от там една макарка. Много стара с навит на нея конец.
- Виждаш ли тази макарка? Тя и конеца са вълшебни. Когато се роди ти, дойде един старец. Каза че пътувал много и помоли за храна и подслон. Приютихме го за няколко дни, а на тръгване той остави макарката като подарък за теб и ни разказа една история. Ще ти я разкажа. Време е сам да решиш дали да получиш подаръка си и как да го използваш. И така...

Имало едно време един принц, който не искал да учи. Една вечер, след като царят много му се карал за мързела, той се прибрал в стаята си и тъжно завъздишал.
- Ех! Кога ще порасна, за да мога да правя каквото си поискам...
В този момент се появила една фея и подала макарката на принца. Казала му:
- Желанието ти може да се изпълни много лесно. Това не е обикновен конец, а е нишката на живота ти. С времето тя сама се развива. Ако ти развиеш една част от нишката, животът ти ще напредне. Ще продължи от там, докъдето си развил. Можеш да прескочиш ученическите години. Но внимавай! Това, което е минало, не можеш да върнеш обратно.
После феята се засмяла и изчезнала.
Принцът веднага решил да провери дали е възможно да порасне мъничко. Подръпнал конеца и се озовал в конюшнята. Тъкмо му оседлавали кон, за да учи езда. А това било предвидено в програмата чак за догодина. Значи е пораснал. Засмял се щастливо и развил още от нишката. Този път по-смело. Видял се вече красив младеж на около двадесет години. До него имало чудна хубавица. Зарадвал се много. И тъкмо когато решил да прибере макарката, красавицата му заговорила за сватбата им. Какво трябва да се направи за подготовката й. И как след нея ще трябва да управлява царството. Да издава декрети, да преглежда и подписва договори, да следи за мира и реда, да решава споровете на поданниците си. Видяло му се много сложно на принца и подръпнал пак от конеца. Може би по-нататък животът ще е по-лек и ще може да прави само това, което си поиска. Озовал се на една пейка в парка на двореца. Птичките пеели. Слънцето галело лицето му с лъчите си. До него имало масичка с разхладителни напитки и сладкиши. Решил, че е намерил мястото в живота си, когато може да забрави всички грижи, но...
- Ваше Величество, съседите от север нападат границите ни. Какво да правим?
- Ваше Величество, дъщеря Ви избяга, не иска да учи, не можем да я намерим вече четири часа. Какво да правим?
- Ваше Величество, посланникът от обединените кралства пита кога ще го приемете. Вече е изнервен и заплашва, че ще си тръгне.
И така нататък, и така нататък...
Принцът - вече цар отново развил от нишката. Но колкото и да пораствал, все не успявал да хареса живота си. Развивал, подръпвал... докато в един момент не се озовал пред огледало. От там го гледали тъжните очи на старец с дълга брада и оскъдни коси на главата. Погледнал в ръцете си и с ужас видял, че на макарката е останал съвсем малко конец. Опитал се да навие нишката обратно, но тя като жива се изплъзвала от пръстите му.
Тогава феята отново се появила. Погледнала царя със сажаление и казала.
- Направих ти ценен подарък. Показах ти, че всеки държи собствения си живот в ръцете си, но ти не можа да го използваш. Не прие нито едно предизвикателство. Жал ми е за теб. Как само пропиля живота си.
Царят я погледнал уплашено. Заляла го паника. Паднал на колене и се помолил.
- Моля те! Моля те, прости глупостта ми! Върни ми живота. Вече знам как да го живея.
- Не е в моя власт да върна живот. Предупредих те, че миналото не се връща. Това може да направи единствено момче на възраст, на която беше ти, когато ме видя за първи път. Трябва да знае какво може макарката, но да не я използава, за да прескочи и един ден дори от живота си. Ако я изгори, никога няма да може да порасне бързо, но ти ще станеш какъвто си беше. Мога само да ти осигуря времето, което пропиля, но със сегашната ти външност.
- Дядо аз ли съм момчето? На теб царят ли ти я даде тази макарка? Наистина ли мога да порасна, ако развия мъничко?
- Кой знае? Ето това ми даде старецът. Давам ти я. А ти си реши, дали да я използваш. Аз имам работа навън. - Усмихна се топло възрастният човек и излезе.
Момчето остана седнало до огнището. Мислите му се залутаха. “Искам само е две години да съм по-голям. Само с две. Малко ще развия. Колкото да премина трети и четвърти клас. Ами ако се увлека като принца? Пък и в училище не е толкова лошо. Вчера хубавото момиче от втория чин ми поиска молив. А и учим много интересни неща за природата. И в междучасията е забавно. И... Но контролното по математика е утре. Дали не може поне то да ми се размине? Ако дръпна мъничко... Не! По-добре не! Може да прескоча събота и неделя, а мама обеща да направи торта. Феята е права. Ако не приема предизвикателствата, ще пропусна толкова хубави моменти. По-добре да седна и да си науча.”
Пресегна се и хвърли макарката в огъня. После седна да си напише домашните. По устните му играеше доволна усмивка.
На другия ден директорката представи нов ученик. Сложиха го да седне до момчето.
- Искаш ли да избягаме от контролното? - попита той.
-Не. Вече знам че държа живота си в собствените си ръце. Можех да порасна бързо, но не поисках. Сам избрах да съм ученик и няма да пропилея времето!
После усмихнато прошепна на себе си:
Благодаря ти, принце! Където и да си, нека да си щастлив. Ще се справим и с математиката. Нали?