ТРИОЧКО 2
Автор: Петър Чернев

Горната Земя

-Обичам те!
-Моля! Малкия, добре ли си? – старата жена се засмя и отмина.
-Не, не трябва да става така! – провикна се малкото момче – Казах, че ви обичам!
-Но аз не те познавам момчето ми.
-Няма значение, обичам Ви!
-Прибери се вкъщи. Родителите ти сигурно те търсят.
-Ама какво става! – недоумяваше момчето.
-Не знам, мъниче, но не се обезсърчавай. – обади се душата му - Само един неуспех не бива да те отказва.
-Добре, ще продължа.
Триочко се запъти към едно момче което буташе колело.
-Здрасти! Хубаво колело имаш.
-Да, така си е.
-Искам да ти кажа нещо. – неувереността му се увеличаваше, но все пак се престраши – Обичам те!
-Айде стига бе! Ходи се прегледай някъде.
-Ама аз... Остани!
Момчето се качи на колелото си и замина.
-Обичам те! Обичам те! Обичам те! – мъника не се отказваше. Накрая срещна едно красиво, мило момиче. Помисли че с нея би имал шанс. Приближи се бавно.
-Искам да ти кажа нещо. Обичам те!
-Няма се класираш мой човек. Я какво е това на лицето ти. Прилича на пъпка, която е станала толкова голяма, че си има и собствено око. Все пак ако имаш кинти може да се обадиш някоя вечер.
Момичето се качи на една луксозна кола, която спря пред нея.
-Стига за днес, ангелче. Прибирам се в къщи.
-Добре, Триочко! Явно днес нямаме късмет.
Притеснението на Триочко се засили, когато се прибра у дома. Още преди да отвори вратата усети, че ще се случи нещо лошо.
-Здрасти мамо, тате, госпожо.
В стаята с родителите му разговаряше една лелка, която никак не му изглеждаше добра. Все пак реши да се представи и то подобаващо.
-Аз съм Триочко и ви обичам.
-Стига с тези глупости, сине. – баща му го сряза неочаквано – Писна ни вече от твоите излишни емоции. Вече си на десет.
Триочко усети как краката му се подкосяват. Всичко което бе постигнал за три години. Всичко за което се бореше се срина. За един миг.
-Здравей, Триочко. Аз съм Маргрид. Случайно намерих шапката ти в гората преди три горини. На нея пишеше името ти, но чак сега те открих...
...”Да Триочко, открих те и ти отнех всичко. Аз съм Маргрид вещицата. Сестра на онази която ти преди три години превърна в добра. А това тук е моето отмъщение” – момчето стоеше като вцепенено. Устните на вещицата не помръдваха, но то ясно разграничаваше думите и. – “И не се опитвай да използваш овехтелите си трикове Триочко, защото аз не съм като сестра ми. Аз съм сто пъти по-зла, по-силна и по-неуязвима. Реших да ти покажа отмъщението си, за да видя физиономията ти и определено си струваше. А сега ще си ходя.”
Маргрид подаде ръка на Триочко, но той се бе вцепенил и не можеше да помръдне.
-Е, аз ще си ходя. Вземи шапката си момчето ми. – стигна до вратата и се обърна към родителите му – Довиждане и благодаря за гостоприемството. - устните и отново застинаха – “Скоро ще разбереш какво още загуби, мъник. Сега отмъщението ми е пълно. Ха-ха-ха-ха!”
Маргрид си отиде. Най-сетне. Проблемите му обаче едва започваха.
-Колко си груб, сине. – гневът на баща му бе необясним – Марш в стаята. Няма да излизаш две седмици и от днес нататък ти забранявам да казваш на непознати, че ги обичаш.
-Но татко...
-Никакво но. Марш в стаята.
Триочко се качи разплакан в стаичката си. Неговото последно убежище. Реши да потърси утеха в най-добрия си приятел.
-Какво се обърка, ангелче. – тишината в стаята бе убийствена. – Ангелче! – отново тишина – Ангелче, обади се!
“Скоро ще разбереш какво още загуби мъник” – тези думи придобиха смисъл. Триочко заплака отново. Сега вече бе отчаян.
-Какво ще правя без теб, ангелче. Какво ще правя без душа. Ти си всичко за мен! – усети странен хлад да обхваща тялото му.
Триочко бе добро дете до този ден. След него се промени. Животът му изгуби смисъл, а дарбата му се превърна в проклятие. Триочко разбра значението на думите злоба, омраза и ненавист. Укорявайки се за това, че не е достатъчно силен за да освободи ангелчето, той започна да тренира. Веднъж дори наби едно момче. Просто така за тренировка. Скандалите с родителите му станаха ежедневие и след поредния от тях той стоеше в стаята си. Този път не плачеше, защото новия Триочко беше силен и не си позволяваше да плаче. Ангелчето обаче му липсваше.
-Искам да плача, ангелче. Искам но не мога, защото трябва да бъда силен.
Тогава Триочко чу много далечен глас.
-Плачи, Триочко! Плачи цяла нощ ако трябва, но изкарай всички лоши мисли от главата си. Сдобри се с родителите си и ела, за да ме спасиш.
-Но аз съм слаб, ангелче.
-Това което те прави силен Триочко е любовта. Тя е твоето оръжие. Твоята благословия. Ти си достатъчно силен за да победиш Маргрид, но побързай понеже силите ми са на изчерпване.
Триочко се вслуша в съвета на ангелчето и заплака. За първи път от онази вечер той плака. Сълзите се стичаха по бузките му чак до сутринта. Първо плака за родителите си, после за ангелчето, за Маргрид на която не можеше да помогне, а накрая и за себе си. Плака заради това, в което се беше превърнал. След като изплака и последните останки от лоши чувства Триочко заспа. На сутринта се извини на родителите си. Отиде на училище и се извини на момчето, което бе набило. В четвърти клас уроците са забавни и той не усети как мина деня. Вечерта приготви багажа си и на следващата сутрин потегли на път.
-Не знам къде отивам – каза си той – Не знам къде живее Маргрид, но трябва да я намеря. За втори път през живота си навлизам в тази гора, но този път съвсем сам. Няма я моята лястовичка, ангелчето, което ме преведе на Долната земя.
-Добрите хора никога не са сами, мъниче. Особено ако са малки деца тръгнали да се борят със зли вещици.
-И ти ли си ангел?
Малкото красиво създание кацна на раменете му.
-Не, не съм. Всеки от нас, мъниче, има само по един ангел. А аз съм елф. Преди три години се срещнахме до дървото, където те чакаше твоят ангел.
-Сетих се! Радвам се да те видя отново.
-Триочко, Маргрид живее на Горната земя. Един приятел ще ни покаже пътя. Чака ни до мястото, където скочи от скалата, за да отидеш на Долната земя. Помниш как скочи на пухкавото облаче, нали?
-Да, хубаво беше!
-Ела, бързо!
Отправиха се към скалата, където наистина ги чакаше приятел.
-Вещице! – Триочко се затича и прегърна бившата си мъчителка.
-Здравей, мъник. Вече не съм вещица. Казвам се Елинор, но може да ми казваш Ели. Слушай Триочко, аз не мога да дойда с теб на Горната земя. Не ме питай защо. Просто не мога. Донесла съм ти обаче топли дрехи, храна и ключа за вратата на Горната земя.
Вещицата извади един грамаден ключ. Беше висок колкото момчето.
-Как ще го взема. Огромен е!
-Остави това на мен момче. – елфът от рамото му посипа ключа с вълшебен прашец и той се смали до нормални размери. Триочко го прибра в джобчето си.
-Благодаря ти! Ти си истински приятел!
-Легрон се радва, че е полезен.
-А сега върви момче, не се бави.
-Ели, само още нещо. Как да променя сестра ти?
-Не знам, момче. Аз опитах преди три години, но не успях. Замалко тя да промени мен. Оттървах се, но неволно изтървах името ти. Оттогава те търси. Прости ми, момчето ми!
-Прощавам ти, Ели.
-Триочко, превозът ти те чака.
Легрон бе яхнал едно облаче и подскачаше на него. Триочко се сбогува с Ели и се качи на облачето. То започна да се издига.
-Скачай, Триочко. Скачай на пухкавото облаче, ще видиш колко е приятно.
Започнаха да подскачат и да се забавляват. След десетина минути стигнаха до вратата.
-Как ще я отворим? – зачуди се момчето.
-Легрон ще помогне.
Елфът увеличи ключа до нормални размери, но Триочко нямаше сили да го повдигне.
-Сетих се. Сега мъник, ще се убедиш в гениалността на елфите.
Легрон смали отново ключа, после поръси и ключалката с вълшебния прашец и тя също се смали. Триочко отключи и отвори вратата. От другата страна цареше пълен мрак. Той прекрачи плахо прага и се обърна. Елфът още стоеше от другата страна.
-Хайде приятел, ела.
-Легрон не може да дойде с теб Триочко. Елфите нямат място на Горната земя.
Елфът бръкна в джобчето си и извади една торбичка.
-Използвай го, когато надеждата те напусне, мъник. Само в краен случай. Сбогом!
Вратата се затвори и за ужас на Триочко в стаята се възцари мрак. Момчето усети нечие друго присъствие. Непознато зло се спотайваше в мрака. Сърчицето му потрепери. Спомни си, че Елинор му бе дала едно вълшебно камъче. Извади го от торбичката и го вдигна над главата си.
-Освети пътя ми, камъче!
Ярка светлина бликна от вълшебния елмаз и освети стаята. Триочко притаи дъх. Три огромни зли очи го гледаха. Той бе почувствал присъствието на звяра, но се ужаси едва когато го видя. Имаше тяло като на тигър и глава на куче. На много зло куче. От острите му челюсти се стичаше слюнка. Три свирепи очи го гледаха застрашително.
-Знаеш ли, с теб си приличаме. – Триочко се приближи плахо – Виж!
Звярът започна да обикаля жертвата си търсейки най-удачния начин за нападение. Ужасено момчето видя човешки кости на пода.
-Не, това не се случва с мен, ангелче!
Да, ангелчето. Съвсем бе забравило за него. Трябваше да оживее заради него. За да го спаси. Нямаше право на грешка. Не се бореше само за своя живот, а и за този на най-добрия си приятел. Внезапно чудовището скочи към Триочко. Огромните му челюсти се отвориха във въздуха.
-Не-е-е!
Триочко отскочи в последния момент. Инстинктивно ръката му се плъзна в торбичката която Легрон му бе дал. Триочко грабна от вълшебния прашец и го запрати към прииждащата заплаха. Смален до размери на новородено коте, безмилостното досега животно завърши скока си върху един камък на пода. Изкълчило лявата си лапичка, то започна да скимти. Триочко понечи да отмине, но му дожаля. Свито на топка животинчето продължаваше да скимти в ъгъла.
-Ела тук приятел. Ще ти помогна. Знам, че нямаш вина.
Триочко намаза раната с вълшебна билка от торбичката на Легрон и превърза лапичката. Животинчето започна да ръмжи от благодарност. Триочко му направи постелка от връхната си дрешка. Отново вдигна вълшебния елмаз и освети стаята. Тя бе квадратна, а изход нямаше.
-Няма да губя кураж ангелче. Знам, че и ти би го направило за мен.
Внезапно ръмженето зад момчето се усили и то се обърна бавно. Отново трите големи очи бяха насреща му.
-А-а! Виждам, че пак си станал голям, а и вече си добре, така че ще тръгвам.
Обземащото го чувство за страх се превърна в паника и той започна да бяга из стаята. Опита се да се покатери по една колона, но с един скок звярът го събори. Гледайки как огромната паст се отваря над него Триочко изкрещя.
-Знаеш ли, не ме е страх! Прави каквото ще правиш и да се свършва.
-Аз просто искам да ти помогна, мъник.
-Т-ти , говориш!
-Кугар, на твоите услуги.
-Триочко, но... не разбирам. До преди малко искаше да ме изядеш.
-Но ти ми помогна, Триочко.
-Да де, ама мислех, че е спряло да действа.
-Ако идва от дълбините на душите ни, Триочко, доброто винаги има ефект. Когато Маргрид ме зароби аз вярвах, че доброто ще възтържествува и този ден дойде. Натисни този каменен блок и вратата към Горната земя ще се отвори. Мини през нея, но внимавай. Вълшебния прах, както и добрите дела имат само временен ефект в тази страна, така че бягай преди отново да реша да обядвам с теб.
Триочко започна да натиска камъка, но не можеше да отвори вратата, прекалено тежък бе камъка за малко момче като него. В това време Кугар усети как злото в него постепенно изпълва разума му. Той просто трябваше да му се подчини. Бе прекалено слаб за да се бори. Засили се към малкото момче и скочи...
...тялото му се удари в каменния блок и вратата се отвори. Преди да успее да се свести, Триочко бе затворил изхода.
-Дано успееш в мисията си, мъник. Дано успееш.
Триочко излезе на открита полянка. Чувстваше, че и тук го очаква нещо и скоро разбра какво. Хиляди змии запълзяха към него. Заобградиха го бързо, не оставяйки път за бягство. Трябваше да стигне до другия край на долината, но тя гъмжеше от змии. Триочко бръкна в торбичката на Легрон, но там вече нямаше нищо освен онзи вързоп, който пазеше за случая в който надеждата го изостави. Все още бе рано за него.
-Мога да се справя. Дори тук, в тази омагъосана земя знам, че мога да се справя.
Качи се на едно дърво, но с ужас видя, че и змиите го следват. Започна да ги рита, но те се множаха твърде бързо и бяха непреодолими. В отчаяни опити да се пребори за живота си Триочко дочу далечен шепот.
-Скачай мъник, скачай!
-Ангелче!
Започна да плаче. Ангелчето бе толкова немощно, че гласчето му едва се чуваше, а той не бе в състояние да го спаси. Тогава си спомни за първата им среща. “-Довери ми се” – бе казало то и Триочко му се довери. Щеше да го направи и сега.
-А-а-а-а!
Малкото му телце полетя към земята. Змиите направиха кръг около мястото където щеше да се строполи. Триочко вече виждаше усмивките по зелените им лица. Усмивки напомнящи тази на Маргрид. Тогава той реши да повярва. За пореден път да се остави в ръцете на любовта. Малко преди сблъсъка със земята ускорението спря и той започна да се издига. Змиите подскачаха в жалките си опити да го ухапят, но той се рееше свободен високо над тях.
-Аз летя-я-я! Нося се на крилете на любовта. Страхотно е! Ангелче, идвам!
Почти прекосил долината със змиите Триочко видя един черен палат издигащ се на върха на огромна планина. На централната кула стоеше Маргрид и го замеряше с огнени топки. Минавайки край него те се разбиваха на земята. Една от тях мина толкова близо, че Триочко загуби равновесие и падна на земята. Змиите го наобиколиха. Една от тях полетя към него с отворена уста от която се виждаха остри, отровни зъби. Момчето затвори очи и зачака влечугото да захапе вратът му. Притаи дъх...
...времето сякаш спря. Триочко отвори едното си око и плахо се огледа. Врагът му лежеше безжизнен на пода. Бе повален от стрела.
-Легрон се радва да помогне. А сега върви момче.
-Но..., не разбирам?!? Нали не можеше да влезеш...
-Само човек може да излезе от това кралство. Затова ние елфите го отбягваме. Аз обаче поех риска, защото съм убеден, че след твоето идване на Горната земя ще се променят много неща. А сега върви, аз ще те прикривам.
Момче и елф, рамо до рамо заизкачваха стръмния хълм. Огнените топки летяха към тях, но невидим щит ги предпазваше. Триочко мислеше, че това е дело на Легрон, елфът си мислеше, че магическата сила идва от момчето, а ангелчето затворено в кулата знаеше, че това е силата на любовта, която ни тласка към големи подвизи правейки ни напълно неуязвими. Черната порта се показа пред тях.
-Аз съм дотук, момче. Наистина, но ще те чакам.
-Ще се върна, Легрон. И няма да съм сам.
Портата се отвори и Триочко влезе. Злокобен смях изпълни залата. Сякаш идваше отвсякъде.
-Много добре, момче. А сега ще те унищожа.
-Опитай Маргрид, но помни, че доброто винаги побеждава.
Вещицата изчака момчето да влезе в основата на кулата. Със силно заклинание тя заключи всички врати и го нападна. Триочко се сви в една ниша за да се скрие от огнените кълбета. Спомни си думите на Легрон.
“-Използвай го, когато надеждата те напусне, мъник. Само в краен случай!” – бе казал той.
-Май моментът настъпи.
Ръката хвана малкия вързоп и го извади. Развърза го. Огромен диамант светна в шепичката му. Триочко затвори очи, заслепен от блясъка му. Усети, че се издига лек като перце. Отвори очички и видя, че наистина лети. Отново. Издигаше се плавно, а огнените топки на Маргрид не можеха да му навредят. Отблъскваха се от невидимия щит който диамантът създаваше. Триочко се издигна на върха на кулата и я затвори. Намираше се на малка площадка от която се виждаше целия свят. Видя родителите си, които го търсеха, Елинор която нервно потропваше с крак на Долната земя. Видя и всичките си приятели от училище, които също го търсеха, както и Легрон застанал до черната порта.
-Трябва да се справя с Маргрид – каза си той – Заради всички вас.
-Помогни ми, Триочко.
Тихо гласче се носеше над момчето и то надигна глава. Над него върху площадката в клетка стоеше вързан най-добрия му приятел. Очите му излъчваха болка.
-Ангелче, ще те спася!
Триочко се покатери на една от четирите колони водещи до клетката. Погледна надолу и му се зави свят.
-Добре-е! Ще се движа бавно и няма да гледам надолу. Стигнах до тук и няма да се откажа.
Силно заклинание разкъса катинара на капака, който разделяше Маргрид от площадката, на която се намираше момчето.
-Е, глупаво дете. Още ли искаш да се бориш с мен? Признай си, че те победих!
Триочко запълзя към клетката, но невидима сила го теглеше надолу. Въпреки отчаяните си опити да се задържи на колоната той се изтърва и падна на площадката. Маргрид се засмя победоносно, докато Триочко плачеше свит на пода. А той плачеше не толкова от болка, колкото от огорчение. Никога не бе срещал толкова омраза и се чудеше защо? Защо Маргрид иска да му причини зло. Най-много го болеше за ангелчето. Да, може би все още можеше да му помогне. Ако двамата с Маргрид изчезнеха Легрон щеше да го освободи от желязната клетка. Триочко скочи с вик върху гърба на Маргрид. Тя се олюля и двамата полетяха към пропастта. В последния момент вещицата се хвана с едната си ръка за площадката, но за нещастие изпусна вълшебната си пръчица. Триочко пък висеше хванат за глезените й.
-Глупаво момче! Сега и двамата ще умрем.
-Щом това е начина да спася ангелчето, то аз съм готов.
-Не вярвам, че си готов да умреш заради друг момче. Това са празни приказки.
-Не са Маргрид. И ще ти го докажа. Кажи ми първо ти за какво си готова да умреш.
-За нищо и никой на света!
-Тъжно.
-Тъжно или весело сега и двамата ще умрем, защото не мога да се задържам повече. Ръката ми се умори.
-Не, Маргрид. Ти ще живееш. Ти трябва да живееш с прошката, която ще ти дам. И има само един начин това да стане.
-Няма да го направиш, момче!
-Мислиш ли? Обещай ми само да пуснеш ангелчето и Легрон.
-Но ти няма...
-Обещай ми Маргрид! – увереността в гласчето на Триочко бе смразяваща.
-Добре, но...
-Тогава Маргрид живей. Прощавам ти и ти давам шанс да се измъкнеш.
-Недей, моля те!
Маргрид усети как тежеста в краката и я напусна. Двете малки момчешки ръце, които досега се бяха вкопчили в нея я пуснаха.
-Нееее! – викът й отекна чак в Долната земя.
-Живеееей! – отговори й ехото.

* * *

След като пусна Маргрид, Триочко полетя към пропастта. Не очакваше, а и не искаше да става така, но поне знаеше, че не си отива от този свят напразно. Бе оставил нещо след себе си. Прелетя край Елинор която безпомощно проследи полета му. Мина през кладенчето водещо към Долната земя, но този път вместо облаче под крачетата му се появиха скали. Остри зъбери очакваха да се свлече върху тях. Ставаха все по-големи и по-големи. Триочко не виждаше нищо друго освен тях. Изведнъж светът потъна в мрак.

* * *

Освободена от тежеста на момчето, Маргрид се качи на безопасната площадка и заплака.
-Господи, какво направих! Прости ми, момче! Прости ми, защото аз никога няма да го направя. Никога няма да те забравя, Триочко.
Ридаещата Маргрид гледаше към пропастта, която й отне момчето. Тя изгуби Триочко, но част от него остана в нея. Любовта която той раздаваше бе изпълнила безвъзвратно сърцето й. Маргрид реши да сложи край на лютата зима вледенила душата й. С един замах тя преобрази Горната земя. Пролетта с цялата си прелест затанцува върху нея. Красиви цветя изпълваха вече белия палат. От там където стоеше Маргрид виждаше как омагъосаните гори в царството и се заменяха от ослепителни кедрови горички. Блатата се превръщаха в красиви езера, а жабите в тях, в прекрасни лебеди. След като преобрази цялата земя в името на загиналото момче Маргрид седна и заплака отново. Сълзите и яхнали вятъра се разнесоха из цялата земя и напоиха почвата и разказвайки легендата за едно момче което на спираше да обича...

* * *

-В рая ли съм!
-Не, Триочко. Все още си на Горната земя.
-Легрон!
Мъничето скочи и прегърна своя спасител. До него бяха още Маргрид и Елинор.
-Какво стана след като паднах. Помислих, че умирам.
-Ами, след като Маргрид се промени, тя неволно премахна забраната елфи да напускат Горната земя и аз се втурнах след теб. Хванах те току преди да се удариш в скалите. Беше припаднал и затова те върнах тук горе.
-Благодаря ви Легрон, Маргрид, Елинор.
-Аз ти благодаря, момче. Благодаря ти затова, че ми позволи да обичам. Ела, искам да ти покажа нещо.
Маргрид каза едно заклинание и двамата с Триочко полетяха към площадката на кулата.
-Виж как промених Горната земя мъник. Благодарение на теб.
-Красиво е! – дъхът на момчето спря при вида на красивите водопади, езера, гори и поляни.
-Да, красиво е колкото и душата ми.
-Душата ти! Ох как е ангелчето? Къде е?
-Тук съм Триочко! – гласът се носеше от сърцевината на неговата душа. – Благодаря ти, че не се отказа и ме спаси.
Триочко остана вечерта с приятелите си, но на сутринта потегли на път към дома.
-Довиждане приятели!
-Довиждане Триочко!
Маргрид се доближи към момчето.
-Когато излезеш от гората затвори очи. Преброй до десет и тогава ги отвори. А сега върви.
-Триочко слезе на Средната земя. Скоро излезе от гората и затвори очи. Започна бавно да брои до десет и след това ги отвори. Намираше се на главната улица на родния си град, а срещу него бе старата жена на която безрезултатно бе казал, че я обича в деня, в който се появи Маргрид. Триочко събра сили и повярва. От дъното на сърцето си той повярва в силата на любовта и се приближи.
-Обичам те!
Малки пламъчета пробляснъха в очите на старата жена. Тя прегърна момчето и заплака. Триочко не знаеше защо, а и не трябваше. Той знаеше, че добрите хора са като Слънцето. Независимо дали получава обич от нас, то всеки ден ни буди с топлите си лъчи, засипвайки ни с любов. И дори понякога да е уморено, то не спира да ни прави щастливи. Така искаше да постъпва и Триочко. Той се раздаваше без да иска в замяна. Без да пита и поставя условия. Той така и не разбра, че старата жена бе решила да сложи край на живота си този ден. Отчаяна от живота, тя бе тръгнала към моста на крайгорската река за да се хвърли от него. След като срещна момчето обаче, тя промени плановете си. Реши, че докато има поне един човек на този свят, който вярва в любовта, тя ще живее..
Е, мъничета. Както видяхте и най-малкия жест може да спаси човешки живот, така че обърнете се и вие към хората които обичате и им го кажете. Не се срамувайте от любовта защото тя е прекрасна. Без умора казвайте на хората, че ги обичате. Така, дори и да не спасите човешки живот, то поне ще върнете усмивките на много лица и любовта в много души. Защото силата на любовта е огромна. Обичам ви!!!