ПРИКАЗКА ЗА ИСТИНСКИТЕ НЕЩА
Автор: Ивелина Николаева Семова

В едно малко селце, някъде по света, живееше момиченце на име Маша.
Като всички деца, то обичаше игрите, празниците, забавленията, малките дяволийки и лъскавите джунджурийки. Но най-много от всичко беше при-
вързано към своите родители, своите мама и татко, които го разбираха и обичаха безусловно, въпреки че Маша се отличаваше от другите деца.
Маша имаше рядко заболяване. Ушичките й бяха болни и тя трудно чуваше заобикалящия я свят. Звуците, които успяваха да достигнат до нея, бяха толкова далечни и слаби, сякаш идваха от дъното на пропаст, на чиито ръб момиченцето стоеше изправено и напрягаше сетивата си да доловят и най-малкия шум. Казваха, че заболяването й не се лекува. Но момиченцето нямаше вид на болно. Очичките му бяха винаги широко отворени и жадно поглъщаха пъстротата на света – всеки детайл, всеки цвят, всяко движение, всяко лице. Тишината беше негова спътница, а душата му жадуваше да разруши покоя и да усети цялото многообразие от звуци и тонове.
Мама и татко казваха на Маша, че не бива да се самосъжалява и да се чувства виновна за болестта си, а да вярва, че животът ще й донесе много прекрасни неща. Но момиченцето мечтаеше да бъде като останалите деца: да се обръща, когато я викат по име, да участва в разговорите им, да не се налага да пита отново и отново, да не се вторачва в устните на другите за да чете по тях изпуснатите думи... И не спираше да се надява, че някога болестта ще си отиде.
Един ден Маша се върна отново разплакана от училище. В час по спортуване не можа да чуе навреме сигнала за финал на бягането и се блъсна в тромавия Гого. Той се разкрещя, обиди я и не изчака обяснение. Нейното малко сърчице не успя да сдържи мъката, която преля в големи и парещи сълзи по страните й.
Маша седна на леглото си и захлупи лице в шепи. Раменцата й се затресоха. Това продължи доста време. Както хлипаше, тя изведнъж усети, че някой я щипна по рамото. Вдигна лице, но наоколо нямаше никой. Тъкмо се канеше пак да отпусне глава, когато нечие пискливо гласче каза:
- Аз съм тук, на рамото ти. Малкото паяче от ъгълчето над леглото ти. Дълго те гледам и се питам какво ли толкова е станало, че си решила да се удавиш в собствените си сълзи!
Тогава Маша го видя. Паячето беше седнало на рамото й и безгрижно клатеше осем крачета напред назад. Прииска й се да изкрещи, но от гърлото й не излезе никакъв звук.
- Е, ще ми разкажеш ли или да се заемам със следващата паяжина в ъгъла? – попита същото гласче.
Маша усети странна топлина да се разлива по тялото й. Успокои се. Зарадва се, че така добре чува тънкото гласче на това малко създание. И й се прииска да му се довери и да сподели болката си.
Тогава момиченцето разказа случката от училище днес. Без да се чувства неловко или странно, сякаш верен приятел стоеше до нея и държеше ръката й.
Като я изслуша, паячето се засмя и поклати косматата си главичка:
- Ех, мила! Ти страдаш, защото все още не си разбрала какво да търсиш в живота и как да познаеш истинските неща. Ето, виж ме! Аз нямам нито уши да чувам, нито очи да виждам. Но си имам малко паяшко сърце.То ме води. Свива се, когато усети нечии враждебни намерения и мисли. И аз бягам надалече. Но достигне ли до него топлината на нечие споделено доверие, то се устремява към нея, за да усети желаната близост. Сякаш иска да се слее с тази топлина. И аз, като наблюдавам света отгоре, си мисля, че не е важно какви са очите и косите ти, колко си болен и здрав, малък ли си или голям. Важно е, че някъде наоколо едно сърце тупти за теб, чака да го стоплиш и помилваш, да му се довериш и да го разбереш. То чака да го наречеш “п р и я т е л”. И когато, Машенка, откриеш това сърце, въпреки болните си ушички, ти ще чуваш всяка негова дума, ще усещаш всеки негов трепет, а то ще знае всяко твое желание. Мечтай не да приличаш на другите, а да намериш приятелска топлина! И ще забравиш, че си болна...
Малкото паяче говореше ли, говореше още дълго, поклащайки лепкавите си крачета. Но Маша отдавна спеше, уморена от плач, унесена от сладкото гласче. И сънуваше чуден сън...
На сутринта Маша се събуди успокоена и щастлива. Очакваше с нетърпение новия ден и бързаше да грабне чантата, да целуне мама и да затича към училище.
Преди да излезе от стаята, тя вдигна глава и в ъгъла над леглото видя паяжина и в нея – паяче. Очите на момиченцето се изпълниха с благодарност. Не знаеше сън ли е сънувала или нещо наистина се беше случило. Знаеше само, че вече има нов приятел.