ЧОВЕКЪТ И МЕЧКАТА
Автор: Алеко Христов

Мечките са големи и всяват страх с рева и зъбите си, но обикновено ядат горски плодове, а стръвниците ядат вече месо. Понякога те нападат и хора, но не само за отбрана – почнали са да се хранят с техния страх.

Ще разкажа сега за едно странно мече, чиято дързост го срещнала с човека. То – още щом прогледнало, докато сучело от спящата си майка – се питало защо бърлогата им е толкова мрачна. Щом поотраснало, при една от разходките набрало кураж и попитало майка си, но получило старата “Приказка за Родната топла хралупа”, която майка му им разправяла често-често и знаела от баба му, а тя – от майка си и баба си и тъй нататък. Знаело я мечето, но там отговор на онова, което вече го тревожело, нямало. Майката и без това смятала това си отроче за доста объркано, та този път изръмжала – да запомни добре поуката, че срещу ръмжене не се рита. Мечето се затворило в себе си – разбрало, че майка му не може да му помогне. Нищо, че после го побутнала нежно и го приканила към любимата игра – да се въргаля из тревата със сестра си. Веселбата веднага започнала. Както се преобръщали из свежо зелената мека полянка, мечето току мяркало ярко синьото небе.
След играта то си припомнило отново за светлото петно на хралупата им. През зимата това било най-хубавото нещо за него – дори понякога забравяло да суче и един път дребосъкът тръгнал към навяващия студ отвор, но просънената му майка го катурнала с муцуната си обратно и дълго го държала притиснато така, че да не може да мръдне от топлия u корем. След майчиния сън, когато млякото u съвсем спряло, излезли за пръв път на тънкия пролетен ледец и обиденото мече този ден разбрало, че майка му го била опазила.
Един път, докато се разхождало самотно и пак се чудело какво да направи този път, та да влезе вечерта колкото се може по-късно в хралупата, мечето легнало в едно ярко слънчево петно и задрямало в топлината му. Сънувало невероятен сън. Лежало в нощна хралупа – нямало го светлия отвор. В съня си то някак било сигурно, че светлината е тук, при него – само дето се чудело къде е. Изведнаж от главата му излетяла светулка и политнала напред. То я последвало – тъмнината станала на нощна гора без луна, после излезли на огромно поле и не след дълго целият хоризонт започнал леко да светлее. Светулката летяла, летяла, а светлината се уголемявала в средата си и започнала да прилича на светеща огромна порта. Меката трева ставала все по-златиста, мечето ходело по галещия го килим от звезди, къпело се в красотата на тази прекрасна разходка и било толкова щастливо! Отвреме-навреме светулката му казвала туй-онуй: че това била Портата на Светлината, че оттам идели и светулките, и слънцето, и огънят на човека дори. Като приближили Портата, било тъй светло, че светулката станала черновата точица, а мечето неволно замижало. И се събудило. Сънят му се сторил дълъг и очаквало да е вече късно, но топлото петно се било преместило само леко надясно. Мечето станало, отръскало се и тръгнало с подновения си копнеж към дома, за да не натъжи прекалено майка си. Мечките, които се събирали по поляните и реката, и без това му викали “Твърдоглавчо”. Майка му само се чудела как да го вразуми или защити. То растяло голямо и силно, но за “гордост на семейството” не ставало заради странностите му. Все ходело по фенерчетата на светулките в сумрака на късните вечери и си говорело нещо с тях. Или пък весело подскачало към диска на слънцето, сякаш там имало най-вкусните боровинки. “То”, споделяла майка му с другите мечки, “е безстрашно, но чак да се радва на огъня на човека... Я какъв надарен син ми е!”, все се стараела да го похвали тя.
Красотата на светлината не излизала от “твърдата” му глава. Мечето вече било достатъчно голям мечок със своя хралупа и свой двор. Зарадвал се, когато майка му го отпратила в самостоятелен живот, но се натъжил, щом в принудата си трябвало да издълбае своя хралупа. Още първата нощ като легнал да спи в нея с очи към мъждукащия отвор, сънувал отново Съня на светулката. Това го успокоило и той уверено започнал самостоятелния си живот.
Една зима била студена и дълга. В просъницата си усещал загнездваща се в сърцето му тревога. Не за него. Стигали му изядените плодове и корени, за да е сит. Стигала му в дневната просъница светлината на отвора, а иначе – Сънят на светулката, за да е изпълнен от щастие. Някои мечки не издържали в края на зимата и вече тръгвали навън от хралупите. Докато ги чувал да ровят за корени още вкочанената земя, сънувал застарялата си майка – и много детски спомени му се явили насън. Отново преживял и как за пръв път се прокладнал до огъня на човека, а сърцето му тогава примирало не от глад или страх, но от радост. Майка му обаче бързо се втурнала, дигнала го със зъби за врата и го отнесла обратно в горския гъстак. Добрата му стара майка го била спасила – зад тях се чули гърмежи и тънко изсвистяване на два пъти я накарало да сменя посоката...
Когато просъницата му изчезнала, той не знаел колко време било минало, но поточета от топящия се сняг вече ромолели, капели горските капчуци и слънцето хвърляло бляскави огънчета и падащи искри всред горските шумаци. Този път мечокът не се зарадвал особено на тази Магия на живота, както u викал за почуда на другите. Ходел унил из калта и не знаел накъде отива. Отдалече се чувал крясъкът на свраката, но отначало не u обръщал внимание. Едва когато пощальонката закръжила над главата му, се сепнал и разбрал, че има нови стръвници – и че една от тях му е син. Още нещо жегнало бащата – усещал, че слабоватият му отрок се храни и от страха на хората. Макар и да му било тъжно, вече избягвал този двор.
Толкова много светли радости имало през предстоящото лято, а за нощите си имал светулките и своите сънища, но и човешките огньове. Щом подушел мириса, отивал натам – не пропускал нито един. Понякога изчезвал за по-дълго и се връщал чак по пладне. Стоял винаги скрит наблизо в шумака, за да вижда добре и се радвал с всичките клетки на тялото си: и на гънещата се нагоре светлина, и на искрите, и на сякаш прозрачните силуети на хората. Мечките с тревога наблюдавали Твърдоглавия и все повече ги хващал страх за самите тях.
Една вечер подушил огън наблизо – бил в двора на сина му. За пръв път му се прищяло да не ходи, но нещо особено силно го теглело натам. Още докато приближавал, усетил роднатата миризма, примесена с тази на човека. Продължил с обхода си и застанал встрани от него. Имало само един човек при пламъците – печал си нещо в жарта. Мечоците не се виждали един друг, той разчитал на своя усет и не се излъгал. Отдавна бил решен и щом син му нападнал, изскочил и му пресякъл пътя тъкмо преди да повали слисания човек. Борбата била кратка. Синът притихнал в бащината прегръдка. Знаел бащата, че това е и неговият край: втренчено гледали мечите му очи за последен път как бавно гасне напуснатият огън, ноздрите му се къпели в топлия мирис, ушите му се галели в мекия пукот и той бил съвсем спокоен. Бил спокоен и когато призори свраката разнесла новината. Бил спокоен и когато по пладне майка му се сбогувала с него и отишъл със стръвниците при реката във близкия дол, за да не го подушат повече мечите ноздри.
Оттогава всяка година по това време няколко мечки пладнуват на реката и слабите им очи се радват на отблясъците в нея – викат му “Празникът на светулките”. Казват, че с всяка година мечките ставали все повече, но никой не знае някоя да е видяла Портата на Светлината.
^
Една утрин един човек се събудил и почувствал в себе си някаква особена свежест. Бил сънувал странен сън: някакъв глас му разказал приказка за шантав мечок, който жертвал и сина си, и себе си за човека. Харесвала му някак си приказката на мъдрия глас. По-късно, залисан в ежедневието, той забравил за Твърдоглавия, но светулката на промяната светлеела в него – бил почнал да побеждава мечката в себе си.