Космическа приказка
Автор: Кремена Дончева Кръстева

Живяло някога в едно щастливо градче момче на име Бисер, което всяка вечер притихвало до прозореца на своята стая и се взирало в звездното небе, докато майка му не му кажела да отива в леглото. Но дори и там, то продължавало да изпраща безгласно мислите си към другите обитатели на Вселената, защото било сигурно, че те са някъде там и знаят за нас – хората. Най–много от всичко на света искало да се срещне с космическо същество от друга планета.
Всяко лято в градчето пристигал истински керван от цигански дървени фургони и каруци. От тях изскачали малки мургави дечица, които се пръсвали навсякъде като новоизлюпени пиленца. Тръгвали по улиците, подвиквали на минувачите и продавали пъстри гривни, пръстени и гердани, изработени от техните майки. Но за Бисер най–интересна била голямата червена шатра от плат, която циганите разпъвали в центъра на подвижното си селище. Там, като в някакъв приказен свят, се сбъдвали много от желанията на градските деца, а жените отивали, за да им гледат на ръка или карти. В тази шатра имала своето кътче хубавата Саян. Ушите й били украсени с големи като гривни златни обеци, а пръстите й едва се виждали изпод многото пръстени с блестящи цветни стъкълца. Бисер отивал при нея, а тя го чакала и без да говори му подавала чаша студен сладък сироп, приготвен по тайната древна рецепта на нейния род. Той сядал на една от многоцветните възглавници, покриващи пода почти изцяло и затварял очи. Знаел, че тя го наблюдава от центъра на мекия вълнен килим в средата на помещението. Дарбата на Саян не се приемала сериозно от повечето хора, но момчето знаело, че е истинска. С мисълта си тя можела да отведе всеки там, където той пожелае, без да излизат от шатрата. Саян решавала обаче дали да го направи или не. Не било фокус, нито магия, защото след всяко пътуване Бисер се чувсвал щастлив, чист и спокоен. С помощта на Саян посетил Египет, Африка и куп други интересни страни и континенти, разговарял с хората там и то на техния език. Как го правела, как получавала тя информация за места, на които не е била и за езици, които не владее, момчето не знаело. Не знало също как успявала да му предаде всичко това, но знаело, че всяко усещане по време на техните пътувания, било повече от реално. В този ден Бисер бил решил да осъществи мечтата си. Затова не затворил очи, както обикновено, а казал:
- Саян, можем ли да отидем на друга планета?
- На коя? – попитала тя без ни най-малко да се замисли.
- Искам да посетя планета, чиито жители до един са добронамерени.
- Знам една, която почти отговаря на това условие, но останалото ще разбереш сам. Това е планетата Зину. Готов ли си?
Той кимнал, настанил се удобно и затворил очи. Всичко станало мигновено, както винаги. Разстоянията нямали никакво значение. Озовал се сред странната растителност на добре поддържана градина, а срещу него се издигала полупрозрачна розова постройка с големината на двуетажна къща и с кръгла форма. Нямал време да разглежда твърде дълго чудноватия предмет, тъй като вниманието му било привлечено от високите около два метра бледо жълти и тънки като игли стебла, които покривали огромна площ вляво от градината. Те се превивали и вибрирали, сякаш някой тича сред тях с голяма скорост, но когато играта им стихнала, не се появил никой. Чували се обаче тихи стъпки и стъпките приближавали. Бисер не мърдал, не виждал, бил се превърнал целия в слух. Чул:
- Здравей и добре дошъл! Знаехме, че ще дойдеш. Записваме думите, които изпращаш в продължение на 8 земни години. Забелязвам, че не ме виждаш. Аз съм от расата зи. Ние се виждаме един друг, но другите обитатели на планетата от расата ну не ни виждат. Ние пък не можем да видим тях. Затова носим специални малки устройства, с които взаимно засичаме присъствието си. Така избягваме сблъсъците.Чудехме се кои от нас ще виждаш ти и дори организирахме залагания, съвсем дребни. Сега разбирам, че печелят нуите. Е, как е името ти? Моето е Зи-па.
-Бисер. Зи-па, наистина ли всички тук се разбират и никой с никого не се кара?
-Така е – казал един нов глас. – Само малкият Зи-та понякога става доста странен. Аз съм Зи-по, жената на Зи-па, а Зи-та е наш син.
- Какво имаш предвид, когато казваш, че Зи-та става странен?
- Той никога не иска да носи своето устройство за засичане и така става причина за много неприятни инциденти. Зи-та смята, че невидимостта е недостатък и че ако всички спрат да носят устройствата си едновременно, ще започнат да се виждат един друг. Налага се да прикрепяме тайно устройството към обувките му, но той го открива след известно време и го унищожава – отговорил Зи-па.
- А опитвали ли ли сте да направите това, което предлага синът ви? Може би той е прав!
- Нашите бащи и майки, баби и дядовци, както и техните родители и прародители са носели тези устройстава, защото това е единственият начин да се движим спокойно без някой да пострада. Върховният съвет няма да позволи подобен експеримент.
- Защо не опитате? Предложете на съвета да обяви един ден, един единствен ден, в който всички да изключат устройствата – казал Бисер. Нека излязат от домовете си преди изключването и да останат неподвижни за време, определено от съвета, за по-голяма безопастност. Дори да не се промени нищо, поне Зи-та ще знае, че мечтата му не може да стане реалност. Но ако той е прав, всички ще имат полза, ще научите и ще видите много нови неща, животът ви ще се промени и обогати. “Промяната е нещо чудесно и е част от живота, част от всичко съществуващо и не бива да плаши никого”, каза баща ми, когато трябваше да се преместим в друг град, а аз не исках и да чуя.
- Да опитаме ли, Зи-па? – попитала Зи-по съпруга си.
- Да опитаме! Бисер, почакай ни в къщата. Там ще намериш всичко необходимо, за да се чувстваш удобно – казал Зи-па.
След два часа земно време във въздуха екнал плътен глас, който съобщил:
- Драги жители на Зину, Върховният съвет ви моли да изключите своите устройства за засичане след половин зинк (един земен час) и да останете неподвижни за същото време, там където се намирате. Това е експеримент и вие ще бъдете информирани за резултатите от нашите наблюдатели, които са от двете раси и имат различна възраст.
Още в мига, в който устройствата били изключени, всичко станало различно…, но само за децата. Всички деца зи и всички деца ну можели да се виждат взаимно. Възрастните останали невидими един за друг и когато времето на експеримента изтекло. Децата наблюдатели предали информацията в изчислителния център, а Върховният съвет съобщил резултатите:
- От днес нататък децата няма да носят устройства, защото те доказаха, че вярата и мечтите имат силата на чудеса. Ние изчислихме, че след 25 нунк (50 земни години) никой няма да има нужда от устройствата. Съветът благодари специално на Зи-та и на Бисер от Земята, които вече се познават и виждат.
Бисер отворил очи и разбрал, че се усмихва. Саян се усмихвала също. Нямало нужда от думи. Момчето оставило на пода глиненото гърне с мед, което носело, за да благодари с него на приятелката си и тръганало към своя дом.