ТРИОЧКО
Автор: Петър Чернев

Неотдавна в една далечна страна се роди момче. То бе съвсем обикновено дете, но вместо две имаше три очи и затова родителите му го кръстиха Триочко. То живя безгрижно докато не тръгна на училище. Седемгодишният мъник с блясък в очите се готви за първия учебен ден. Когато отиде на училище обаче и влезе в класната си стая всички започнаха да му се смеят. Децата от цялото училище му се подиграваха за третото око и той едвам дочака края на деня и се прибра в къщи, скри се в стаята си и заплака. Родителите му се опитваха да го развеселят. От този ден нататък обаче животът му бе труден и ден след ден Триочко се бори с подигравките на другите. Той обаче беше силен и вървеше с гордо вдигната глава.
-Как успяваш да се бориш със света Триочко? – попита го веднъж душата му – Та ти си толкова малък.
-Ех, докато има поне един човек на земята, който да ме харесва такъв какъвто съм, аз ще имам сили да живея. Мама и татко ме обичат и това ми стига. – отвърна и той.
В една късна вечер обаче Триочко се събуди. Жаден той стана от топлото си креватче и се запъти към кухнята. На път към нея той мина покрай стаята на родителите си и спря. Майка му плачеше, а баща му я успокояваше.
-Не мога скъпи, разбираш ли не мога. – плачеше тя – Не мога да живея повече така. Три години се опитвахме да си родим бебе и когато успяхме бях щастлива. И защо, за да се роди това същество с три очи, което никой на света не обича, дори и аз.
-Аз също не мога да го обикна вече седем години, но трябва да продължим живота си скъпа. – отговори й баща му – Трябва да продължим да се опитваме да си родим нормално дете. Сигурен съм…
Триочко не можеше да слуша повече. Разплакан той се върна в стаята си.
-Всичко е било лъжа. Целият свят е лъжа, а истината е че никой не ме обича.
-Аз те обичам Триочко – обади се душата му.
-И ти ме лъжеш. Това не е обич, а съжаление и аз не мога да живея повече така.
Триочко продължи да плаче докато не се свършиха сълзите му. Тогава решен да напусне този град той приготви куфарчето си. Взе си храна за из път, облече се и излезе. Навън бе мрачно. Той пое по пътя към гората и скоро навлезе в нея.
-Страшничко е тук – каза той на глас за да се успокои.
Изведнъж рояк птици излетяха от близкия храст. Силен вятър виеше в дърветата със страшен глас.
-Ето дори и природата е против мен, дори и тя не ме обича.
-Влез в хралупата на това дърво Триочко. - каза душата му – там ще бъдеш в безопасност до сутринта.
Седемгодишното мъниче я послуша и се сви в хралупата, където заспа. На сутринта, когато Триочко се събуди времето бе прекрасно. Той седна до дървото и се разплака. Беше твърде малък, а съвсем самичък в гората. Силно искаше да се върне, но щом се сети думите на родителите си той промени решението си и продължи напред. Луташе се из гората дълго време докато напълно се изгуби.
-Следвай ме Триочко – каза една лястовичка посочвайки му пътя.
-Не знаех, че животните могат да говорят.
-Ти не знаеш много неща Триочко, но скоро ще ги научиш. Върви към онази висока скала отвъд гората. Оттам започва твоят път. Довиждане-е
Преди мъничето да успее да й махне за сбогом, лястовичката изчезна. Той послуша съвета й и се запъти към скалата. Оттам обаче започваше пропаст, която момчето не можеше да преодолее. Бе стигнал до края на земята.
-Защо ме излъга лястовичке. И ти ли не ме обичаш заради това, че съм с три очи.
Триочко седна на скалата и са разплака. Изведнъж от слънцето се откъсна светлина и се насочи към него. Приближаваше се бързо и Момчето си мислеше, че тя ще го удари. За щастие светлината спря току пред него. Бе прелестно създание със златни крилца.
-Тти, ангел ли си? – попита го Триочко
-Аз съм душата ти с която си говориш, лястовичката която ти показа пътя и да, аз съм ангел който иска да ти помогне.
-Мможеш ли? Ако да, направи ме обикновено момче. Моля те!
-Ти си обикновено момче Триочко, а и аз не мога да изпълнявам желания. Нямам вълшебна пръчица, но ако силно желаеш нещо, то аз мога да ти покажа пътя по който да го постигнеш.
-Наистина ли? И ще стана нормално момче? – приключенски блясък светна в трите очи на момчето.
-Да наистина мога да те направя щастлив. Виждаш ли онзи кладенец на дъното на пропастта?
-Да.
-Последвай ме и скочи в него.
-Ама аз.
-Последвай ме-е! – ангелът се гмурна в пропастта.
-Ама аз не мога да летя. – каза по-скоро на себе си Триочко. Той бе решен да се откаже, но имаше нещо в този ангел. Очите му излъчваха топлота, каквато не бе срещал преди. Дори и в очите на родителите си.
-Да става каквото ще. – рече той на душата си и скочи.
Понесе се към кладенеца с огромна скорост и малко преди да влети в него затвори очичките си. Усещаше как прелита покрай стените му и малко след това се удари в нещо меко. Подскочи няколко пъти и спря. Отвори очи и видя ангелът който му се усмихваше. Намираше се върху пухено облаче.
-Уау! В рая ли сме?
-Не Триочко, добре дошъл в долната земя. Погледни надолу. Виждаш ли онзи хълм на хоризонта?
-Да ангелче, виждам го. – Триочко се възхищаваше на света, който изглеждаше тъй малък под нозете му.
-Трябва да стигнеш до него тъй като там ще намериш отговорите на своите въпроси. Но внимавай трябва да заобиколиш онази дървена къщичка, защото в нея живее лошата фея и тя ще ти попречи.
-Чакай ангелче, няма ли да дойдеш с мен?
-Не Триочко. Аз мога само да ти покажа пътя, ти сам трябва да го извървиш. Спусни се по малкото пухено облаче пред теб, но внимавай, пази се от лошата фея. Довиждане мъниче и не се страхувай. Ако ти потрябвам за нещо попитай душата си, аз ще бъда в нея, за да ти помагам. Довиждане-е!
-Довиждане ангелче. Благодаря ти!
Триочко скочи на малкото облаче и се спусна с него на земята. Смело той продължи по пътя си. Долната земя бе много по-красива от горната. Цветята променяха окраската си и сияеха като диаманти. Триочко напълни джобчето си със семена, за да ги посее в двора на родителите си, ако се върне. Той заобиколи дървената къщичка, но въпреки това скоро чу гласа на лошата фея.
-Бягай, бягай Триочко скоро ще те хвана.
Момчето започна да бяга.
-Не се обръщай Триочко – шепнеше душата му – Не се обръщай назад.
Въпреки това мъничето се обърна и видя феята яхнала огромен орел. Той почти достигна хълма, но гледаше назад и не видя корена на едно дърво, в който се спъна. Орелът го достигна и грабна с ноктите си. Старата фея го заключи в една стая и излезе от къщичката си.
-Защо не ме послуша Триочко – обади се душата му.
-Извинявай бях много уплашен.
-Не се притеснявай. Само помни, че каквото и да се случи доброто е по-силно от злото и любовта винаги побеждава омразата. Не допускай лошите чувства да проникнат в теб, защото никой друг не може да нарани душата ти, а тя е най-важна. Не допускай да бъда унищожена от теб самия.
След малко старицата се върна с някаква чаша в ръка.
-Изпий отварата Триочко и ще те пусна.
-Няма. Ти искаш да я изпия за да ти отворя вратата на душата си, но аз няма да го направя. Няма да допусна да ме унищожиш.
-Добре тогава. Ще те оставя съвсем сам без храна и вода и ще дойда след като изпиеш до дъно чашата.
Изтичаше третия ден, когато гладно и жадно мъничето ритна чашата. Изкушаваше се да я изпие и затова я изсипа. В същия миг дойде старицата.
-Сам си го изпроси Триочко! Сега ще те оставя тук отново без храна и вода и ще замина надалеч, за да не чувам стенанията ти. Ще загинеш безславно опитвайки се да защитиш душата си. Ако знаеш само колко лесно се живее без душа. Когато не чувстваш любов и си сляп за омразата на другите живееш много по-лесно. Ще бъдеш щастлив. Нали точно затова искаше да избягаш. Нали подигравките на другите те доведоха при мен. Дай ми душата си и ще бъдеш щастлив.
Триочко беше готов да се предаде. Сигурно без да чувства омразата на другите ще живее добре. Той се обърна към злата фея решен да пие от отварата й. “-Помни Триочко, любовта винаги побеждава омразата.” – сърцето му трепна като си спомни тези думи.
-Права си фейо. Ако не чуваш подигравките на хората ще живееш по-добре, но аз искам да обичам.
-Какво?
-Чу ме искам да обичам. Цветенцата, птичките, хората родителите си и дори теб. Просто ми трябваше време да го осъзная. Това би ме направило щастлив.
-Да обичаш мен. Тази която те осъди на глад и жажда?
-Да фейо. Обичам те такава каквато си. Така както обичам и целия свят.
Старицата се олюля и седна на един дънер.
-Никой досега не ми е казвал тези думи. Никога досега не съм усещала това чувство. И аз те обичам Триочко и тази обич макар и малка изхвърли всичко лошо от сърцето ми. Ела мъниче, нахрани се донасита и продължи своя път.
След като излапа количество храна от което и великан би се засрамил Триочко продължи по пътя си. Беше му леко на душата и с песен на уста той стигна до подножието на хълма. След кратка почивка го изкачи и видя едно прекрасно дърво, под което танцуваха елфи.
-Качи се на дървото Триочко. – запяха в един глас те. – там те очакват отговорите на всичките ти въпроси.
-Аз вече намерих повечето от тях. Остана само един, най-важния.
-Попитай нея момче. Качи се и тя ще ти отговори.
Мъничето се качи на дървото, където видя познато лице.
-Здравей Триочко.
-Ангелче! – момчето прегърна ангела, след което го попита – Щом отговора на въпроса ми е бил в теб, защо не ми каза по-рано. Защо не ми каза как да стана нормално момче.
-Защото отговорите не са в мен Триочко. Те са тук. – ангела посочи сърцето на мъничето – Тук в душата ти.
-Но аз все още не знам как да стана обикновено момче.
-Това е защото не си. Ти си необикновен, но още не го знаеше. Ти имаш дарба която трябваше да откриеш. Ти се научи да обичаш и да даваш любовта си на хората. Ти намери ключът към техните души. С него ще ги освободиш от злото. Хайде Триочко върви си в къщи и помни, не спирай да се раздаваш на хората. Казвай им колко ги обичаш и освободи душите им. Това е мисията, която Бог ти е дал. Върви.
-Ще те видя ли пак ангелче – Триочко се просълзи на раздяла.
-Вече знаеш къде да ме намериш нали. Винаги когато погледнеш в душата си аз ще съм там. А сега върви…
Мъничето се събуди в леглото си.
-Всичко е било само сън – рече си то – сега отново съм сам и целият свят ме мрази.
Нещо обаче му подсказваше, че не е така и той с искрица на надежда бръкна в джобчето. Красивите семенца заблестяха в шепичката му.
-Не е сън! –изкрещя той и слезе при родителите си – Мамо, татко, обичам ви.
Очите на родителите му се заляха със сълзи. Нещо се промени в тях от този момент. Те паднаха на колене и го прегърнаха.
-И ние те обичаме, синко. И се гордеем с теб!
“-Благодаря ти ангелче” - каза си наум Триочко и излезе на улицата, за да изпълнява мисията си. Да казва на хората колко ги обича.