КАК ЕДИН ЖИТЕН БРЪМБАР СЕ НАУЧИ ДА ЛЕТИ
Автор: Диана Петрова

Преди милиони години житните бръмбари не можели да летят. Те имали крилца, но не ги използвали за нищо друго, освен да се предпазват от дъжда. Хранели се с жито, разхождали се из красивите и уханни полски треви и се радвали на живота. Те се движели бавно и трудно, защото коремчетата им тежали. Затова скакалците лесно ги намирали и изяждали.
На една красива просторна поляна край днешен Балчик живеел женският бръмбар Бука. Бука наскоро се била сдобила със седем малки бръмбарчета, но не се чувствала щастлива, защото те нямало да имат татко. Той излязал един ден от дупката в прогнилото дърво, където живеели, за да търси храна за малките, и не се върнал. Сигурно някой скакалец го бил изял. Бука дълго плакала, но нямало какво да се направи. Трябвало да събере сили, за да може сама да защитава и храни малките си. Нейната добра приятелка калинката Кала живеела под клоните на един шипков храст наблизо и често идвала да я утешава и да й помага. Кала нямала дечица и копнеела за детска гълчава. Често носела храна за Бука и малките, за да не се налага Бука да излиза да търси и да оставя малките си бръмбарчета самички. Особено любимо й било бръмбарчето Коко с тези малки сладки очички и бързи, палави крачета. Той постоянно тичал и се въргалял из тревата и майка му често го гълчала. Един ден Кала отново мъкнела огромно житно зърно за семейството на Бука и се била запътила към дупката на прогнилия стар дъб, където живеели бръмбарите. Но на няколко крачки преди дупката се спряла ужасена. Какво да види, дупката била разрушена и стъпкана, а от Бука и бръмбърчетата й нямало следа. Кала се завайкала и заплакала.
- Олелеее, Бука, какво е станало с теб и дечицата ти, олеле! Докато вдигала шум, почувствала, че някой я побутва по гърба. Обърнала се и гледа - Коко. Тогава изведнъж завикала:
- Ура, ти си жив, милото ми бръмбарче, жив си! А аз мислех, че всички сте умрели. Какво е станало с майка ти, с братчетата?
Малкият Коко бил толкова уплашен и слисан, че не можал дума да продума. Кала го погалила и прегърнала и го взела със себе си в своя дом под бодливите клони на шипковия храст. По-късно Коко й разказал как решил да се измъкне навън без да го види майка му и се скрил зад един лист наблизо. И докато стоял скрит зад него и надничал с едно око, видял как един огромен скакалец скача върху дупката на семейството му и изяжда майка му и братчетата му. Кала успокоила изплашеното бръмбарче доколкото можело, нахранила го и го приспала, а после се оттеглила на едно от клончетата на храста, откъдето можела да го вижда и се замислила: "Станалото, станало. Ами сега какво ще правим? Ще трябва да го заведа при друга бръмбарица и да моля да го вземат."
На следващия ден тя казала на Коко:
- Не се бой, Коко, твоята майка и братчетата ти са добре. Те са на небето и те гледат оттам. Днес ще обиколим поляната и ще ти намерим друга майка. Знам, че отначало няма да ти е лесно да я приемеш, но после всичко ще се оправи и ти ще заобичаш новата си майка. А и аз ще идвам често да те виждам, както преди. Нали живеем на една поляна!
Бръмбарчето Коко се просълзило, но какво друго можело да се направи. Нямало си майка вече, а ако останело само, било изгубено. Скакалците щели да го изядат.
И тръгнали Кала и Коко да търсят някой житен бръмбар, който да се съгласи да го приюти. Спрели се при един, при втори, при трети, но никой от тях не искал да взима още едно дете в многобройната си челяд. Това означавало да се търси храна и за него, малките трудно щели да приемат новото бръмбарче и изобщо само щели да си създадат проблеми. Вечерта Кала и Коко се прибрали под шипковия храст уморени. Щели да продължат на другата сутрин. Следващия ден се повторило същото - търсенето им било безрезултатно. Накрая Коко много се натъжил, че никой не желае да го вземе и се разплакал горчиво. Кала го помилвала пак и го гушнала. Тогава промълвила:
- Не се бой, детето ми, аз ще ти стана майка!
Коко, все още просълзен, се обърнал към нея:
- Но ти не си житен бръмбар, не може да си ми майка - възпротивил се той.
Кала преглътнала и отговорила:
- Мога и още как. Ще бъда най-добрата майка за теб, дори ще те науча да летиш! Ти ще станеш най-добрият и обичан бръмбар на поляната.

Коко избърсал очите си с черните си крачета и вече обнадежден, възкликнал:
- Наистина ли? Благодаря ти! - и се хвърлил в обятията на Кала.
Тя въздъхнала облекчено и се усмихнала. Най-сетне имала свое дете, за което да се грижи.
Така и направили. Коко заживял под шипковия храст, а Кала никога не го оставила самичък там. Когато се налагало да излизат, за да търсят житни зрънца за Коко и цветен прашец от цветята за Кала, те винаги били заедно. Кала разказвала надълго и нашироко на Коко за растенията и животните, които ги заобикалят и го научила на много неща - много повече неща, отколкото можели да знаят останалите житни бръмбарчета. Това било така, защото тя била калинка и можела да лети. По този начин виждала и научавала много повече за света. Коко постепенно израснал и станал голям житен бръмбар. Той знаел много повече от събратята си, но странял често от тях. Те постоянно му се подигравали, че е сираче и му викали "Калинчо", защото втората му майка е калинка. Кала винаги го разбирала и успокоявала с много обич, но това не променяло отношението на другите бръмбарчета към него.
Един ден, след като се върнал от разходка натъжен у дома, Коко я попитал:
- Мамо, защо другите бръмбари не искат да се сприятеляват с мен и ми се подиграват?
Кала се поколебала какво да му отговори, погледнала го нежно, помилвала го по главата и след кратка пауза отвърнала:
- Защото знаят, че си различен - че ти един ден ще се научиш да летиш, а те никога няма да могат!
- Но аз съм житен бръмбар и не мога да летя - отронил тежко Коко.
- Напротив миличък, можеш, защото сега твоята майка не е житен бръмбар както на другите, а калинка - казала с увереност и любов Кала.
- Защо ми е да се уча да летя, така съм си добре - отвърнал бръмбарът с презрение, тъй като още бил огорчен от чуждите подигравки.
- Ако полетиш ще можеш да отидеш на много поляни, да видиш много повече неща и да усетиш вкуса на свободата - а това е недостижима мечта за събратята ти!
- И какво от това, ако няма кой да ме обича и с кого да си другарувам - все още тъжен отвърнал Коко.
- Но аз винаги ще те обичам, сине, а и като полетиш, всички ще искат да си им приятел. И дори ще трябва да си избираш кой да ти стане такъв.
- Да тръгваме тогава, да ме научиш! – казал решително и донякъде вече нетърпеливо Коко.
Сърцето на Кала се свило. Та как ще го учи, разколебала се тя изведнъж. Нали житните бръмбари не могат да летят! Но пък иначе как да не го окуражи - може ли една майка да гледа детето си нещастно? Какво да прави?! Ами ако Коко сега разбере, че няма представа как - ще я напусне завинаги! Сърцето й трепнало при тази мисъл.
- Но, скъпо дете..... - опитала се да го разубеди тя - още не си готов за това. А и не мисли, че ще стане от първия път, ще трябват много усилия и неуспехи, докато се научиш.
- Да тръгваме - отсякъл категорично Коко.
Покачили се на най-високото място на шипковия храст, а по пътя Кала горещо и отчаяно се молела Бог да й помогне в тази невъзможна задача, с която са се заели. Първият полет не бил повече от едно кратко падане, но Коко не се наранил, защото крилата му били здрави и силни като на всеки житен бръмбар - и го предпазвали от силни удари. Така се случило и втория, и третия, и четвъртия път... Но Коко не се предавал. Майка му му вдъхнала твърдата увереност, че ще се справи, макар самата тя да не вярвала много на думите си. От опитите крилата му заякнали още повече и се удължили. Когато тренирал на земята, усвоил отлично самата техника на летенето...
И не щеш ли - един ден, след многобройни опити, той наистина полетял!
- Виж, мамо, задържам се във въздуха - крещял той във възторг, пърхайки с крила.
Кала не можела да повярва на очите си. Невъзможното се случило! Защото детето й силно искало нещо в живота му да се помени и имало цялата й любов зад гърба си. Сега вече сърцето й се изпълнило с щастие.
Така, преди хиляди години, на красивата просторна поляна край днешен Балчик, един нещастен житен бръмбар бе първият, който успя да се промени и да полети. Той имаше крила, които не можеха да летят, защото не знаеха, че могат да летят. След неговия пример всички останали бръмбари започнаха също да се учат да летят и приеха Коко за свой обичан водач.
Днес можем да кажем, че житните бръмбари могат да летят, макар и трудно да се научават като малки. И всъщност като се замислим - невъзможното не е чак толкова невъзможно, когато упорито се опитваме да го осъществим!