ПРИКАЗКА ЗА ЗМЕЙОВЕТЕ
Автор: Едвин Сугарев

- Ако не ме слушаш, ще дойде Змеят - казала мама на Владко, когато бил още съвсем мъничък и веднъж се опитал да преплува ведрото с мляко.
Само че тогава Владко бил още толкова мъничък, че от никакви змейове нищо не разбирал.
- Ако не ме слушаш, ще долети Змеят с огромните си криле и ще те отнесе в далечните тъмни гори - казвал татко на Владко, който бил малко по-голям и започвал да разбира, че змейовете са лошо нещо. И решил да не гази в локвите поне до утре.
- Ако не ме слушаш, ще дойде Змеят, ще те сграбчи в страшните си нокти и ще те отнесе през деветстотин страни в деветстотин и първата, в най-страшната и тъмна пещера, от която никой никога не може да излезе - казвал Дядо на Владко, когато Владко бил пораснал още малко. Тогава Владко разбрал, че змейовете са страшно нещо и решил никога, ама никога да не прави от бомбето на дядо гнездо за врабчета.
А когато станал на шест годинки и хич не искал да спи вечер, когато лампите светвали и гардеробът хвърлял тайнствени сенки, тогава и мама, и баба, и татко, и леля, и чичо, и всички се събирали пред креватчето му и му пеели тази приспивна песничка:

Спи ми, Владко, спи ми, спи,
не отваряй ти очи,
не, не смей, не, недей,
че ще дойде страшен Змей!

- Мамо, колко е голям Змеят? - питал Владко.
- Змеят е голям колкото голяма къща и гръмоотвод върху покрива, а опашката му е дълга колкото реката Мисисипи - отговаряла мама. И добавяла поучително:
- И има три глави.
- Татко, Змеят по-лошо от съседското куче ли хапе? - питал Владко.
- Змеят хапе по-лошо от цяла глутница вълци, защото зъбите му са големи колкото фабрични комини - отговарял татко.
И добавял възпитателно:
- И от ноздрите му излиза огън като от вулкан.
- Дядо, защо Змеят все при мен иска да идва - попитал Владко - нали има и други деца?
А дядо погладил брада и отговорил:
- Не, внучето ми. Не иска да идва само при теб. Всяко дете си има по един Змей, който идва винаги, когато то реши да бъде непослушно.
- Ами когато порасна, Змеят ще изчезне ли?
- Не, няма да изчезне. Всеки човек си има Змей. И ако не прави, каквото правят другите хора, Змеят идва, хваща го за яката и го затваря в пещерата, защото е бил недоволен и непослушен.
А ти имаш ли си Змей? - попитал Владко недоверчиво.
- Имам си. Само че моят Змей е вече много стар и го мързи да идва често. Пък и няма защо.
И така Владко разбрал, че Змеят е лошо, страшно, ужасно нещо и че с него шега не бива. И вече не минавал през локвите, а ги заобикалял внимателно; не прескачал през оградите, а минавал през вратите; не отмъквал сладкото от бюфета, а се облизвал пред затворените буркани и всяка вечер заспивал точно в осем, когато играта е най-сладка, за да сънува страшни змейове с огнени очи, крила колкото небето и люспести опашки колкото река Мисисипи, които се надвесвали над креватчето му и пеели:

Спи ми, Владко, спи ми, спи
и бъди послушен ти,
да лудуваш ти не смей,
че ще дойде страшен Змей!

Ала веднъж, когато обикалял из двора и ходел на пръсти, за да не направи някоя пакост, той видял под един храст някакво същество, което седяло на един камък и хленчело тихичко. Отдалеч то приличало на мръсна премръзнала котка, но когато Владко приближил, видял, че тук-таме кожата му е покрита със синкави люспи, че вместо ръце има отпуснати сиви криле и от едната му ноздра се издига тънка струйка дим. Отначало Владко се уплашил, но съществото изглеждало толкова унило и толкова жално си хленчело, че му станало мъчно и решил да приближи още повече.
- Само не ми настъпвай опашката - промънкало съществото и Владко едва сега видял, че то има провиснала и назъбена опашка, която много приличала на разръфан парцал.
- И въобще се махай оттука - продължило то - ти толкова не ми трябваш, че се чудя въобще защо съм се родил.
- Ама ти кой си?- попитал смаяният Владко.
- Кой съм аз ли? - сопнало се съществото. - Аз съм твоят Змей! Само че я ми кажи по-добре ти кой си. Щото си толкова никакъв, че въобще нямаш нужда от Змей. Я ме виж на какво съм заприличал...
- Моят Змей ли?! Ама... ама ти нали трябваше да имаш три глави!
- Трябваше. Трябваше я! Само че вместо три ми порасна една, и то с болни зъби.
И Владко наистина забелязал, че едната буза на Змея е подута, а над главата му е превързана кърпа. От което се смаял още повече.
- Ама ти нали трябваше да си голям колкото голяма къща с гръмоотвод и опашка колкото...
- Колкото река Мисисипи. Знам. И такъв щях да бъда, ако беше правил достатъчно пакости. Ама ти си един такъв мирничък и послушничък - и затова не успях да порасна, нито да стана страшен. Станах толкова хилав и тъжен Змей, че просто ме е срам да се покажа пред хората...
- Само че аз не трябва да правя пакости, защото ти ще долетиш и...
- Ще долетя ли? Аз вече и да летя не мога! Ние, Змейовете, живеем само от непослушанието на децата. Колкото по-непослушно е едно дете, толкова по-голям и по-хубав става неговият Змей. Ееех, ако ти беше палав и непослушен, и аз щях да съм огромен и крилат, и да летя по-високо от реактивен самолет, да бълвам страшни червени огньове, а пък вечер щях да долитам при теб и ...
- Не! Не искам!
- Грънци не искаш. Щях да те взема на гърба си и да летим заедно, където си поискаме. Щяхме цяла нощ да обикаляме целия свят и да видим какво ли не, пък като ни омръзне, да се гмуркаме в океана на гости на морските Змейове или да отлитаме сред звездите. А пък то ...
И тъжният проскубан Змей отново започнал да хленчи.
А пък на Владко му станало толкова мъчно за неговия Змей, ама толкова мъчно, че...
Че прецапал двора през най-дълбоките локви, прескочил през прозореца у дома и облечен с най-хубавите си дрешки се вмъкнал в камината, за да види какво има там, което отдавна му се искало. А когато излязъл, бил черен като негърски Змей и изял цели пет буркана сладко, които отдавна го примамвали. Направил от дядовия си чадър въртележка и дълго се въртял на нея, а после завързал за чадъра една порцеланова ваза, пуснал я от балкона и разбрал, че от въртележката става великолепен парашут. Направил си моряшка стълба от пердетата и се опитал да се изкачи до един много таен ъгъл, за да хване един много голям паяк, само че стълбата се скъсала и той получил за награда чудесна цицина на главата, която много му отивала. А от бомбето на дядо и от бялата рокля на мама направил чудесно плашило, и за да бъде по-страшно го намацал с вакса за обувки. И така нататък и така нататък - с една дума свършил наведнъж всички пакости, за които някога си мечтаел, но съвсем скрито - заради Змея.
А когато се върнали мама, татко, дядо, баба, чичо, леля и разни други, настъпило чудесно представление. Мама си счупила токчето от тропане по пода. Леля припаднала 901 пъти и за свестяването й отишли три шишета амоняк и пет шишета валериан. Татко си скубел косата, вуйчо мустаците, а дядо брадата. После всички наобиколили Владко и започнали да крещят нещо, от което се чувало само: “Змеят!...Змеят!...Змеят!...”
- Ами да, нека дойде Змеят - казал Владко. - Нека!
Всички дружно извикали “А-у-у-у-у!”, събрали се на семеен съвет и постановили за наказание Владко да спи сам в заключена стая и като дойде Змеят да го вземе, никой да не си помръдне и нокътчето даже.
Така и направили. Само че Владко не заспал нито в осем, нито в девет, нито в десет и за това никак не била виновна възглавницата. Той просто почакал, докато някой почнал да драска с нокти по прозореца. Пред къщата стоял огромен, прекрасен Змей. Трите му глави бълвали огън, сребристите му люспи светели на лунната светлина.
- Тихо - казал Владко - ще те чуят татко и мама.
- Ами - казал Змеят - те никога не могат да ме видят. И ако искаш да знаеш, те въобще не вярват, че съществувам. Е, хайде, идваш ли?
- Идвам - отговорил Владко и се спуснал ловко по лозницата, която обгръщала с клони неговия прозорец. После яхнал Змея и те полетели - вятърът от крилата галел лицето на момчето, трите глави светели като три огромни фара, над тях блестели звездите, а под тях угасвали светлините на къщичките, в които отдавна вече спели послушните деца.