A някога, преди много-много години, аз също бях мъничък. Ей толкова, на! Даже и от тебе по-мъничък. Та в онези далечни, стари прастари времена ставаха много чудни неща. И с мен също. Не само в приказките, които баба ми разказваше.
А тя ги разказваше като истински! И така, една вечер баба ме сложи да спя и приказката започна. Както ми разказваше тя, унесъл съм се и съм заспал. Хич и не съм усетил кога е излязла от стаята. Поглеждам с едното око - през прозореца Луната се усмихва. А вън - светло като ден. Е, не точно като ден, но почти... И нали си бях малко щурав, скокнах през прозореца - право на полянката отпред. А оттам - колко му е - горичката е на две крачки. А така, викам си, сега ще уплаша баба. Като види, че ме няма... като хукне да ме търси... като се завайка! Голям майтап ще падне! Хубаво, ама вместо баба, идва една голяма мечка и отдалече ми изръмжава:
- Ей, дете непослушно, сега ще те изям!
Направо примрях от страх. Хукнах да бягам с всички сили. Бягам, бягам, уж много бързо бягам, а като поглеждам - стоя си на едно място. Мечката дошла съвсем до мен вече, а аз си стоя на края на горичката, не съм помръднал и крачка. Трескаво се заразмислих: ако се превърна в Пиронче, Мечката няма да може да ме изяде. Още не съм си го помислил и усетих, че съм едно съвсем мъничко пиронче. Ама съвсем мъничко. Скрих се в коренчетата на тревичките и се смях на глас, гледайки как глупавата Баба Меца души въздуха и се оглежда наоколо. Мина не мина някое време, тъкмо се успокоих - че като заваля един пороен Дъжд... Ама такъв порой - капките бяха по-големи от мене! Вали, вали... и... нарежда:
- Ах ти, непослушко! От Баба Меца избяга, но от мене няма да се скриеш. Ей сега ще ръждясаш и няма да можеш повече да помръднеш!
Още не се доизказал, и започна да ме сърби навсякъде. Ами сега, май наистина ръждясвах?! Замислих се тогава: кой не се плаши от дъжда? Жабите, разбира се.
Докато си го помисля, станал съм на Жабче! Скок-подскок, скок-подскок, шляпам си из гьолчетата и се смея на глупавия Дъжд. А той, ядосан, спря да вали. Задуха един топъл Вятър, чак горещ! Не само че изсуши земята, ами и кожата ми взе да стяга. То да беше само това - добре, но в тоз момент точно срещу мен видях две големи, опулени, изцъклени очи и една още по-голяма уста, готова да ме налапа целия. Ами сега! На Змия ли трябваше да попадам? Защо ли не слушах баба или пък поне да бях един Таралеж, та да види тая Змия! А тя вече почти ме е налапала, когато с ужас се отдръпна със стърчащи от устата й цял куп бодли! Ха-ха-ха! Като по чудо отново се бях спасил. Със ситни крачици се запътих към отворения прозорец, като се надявах отново да стана детенце, да се вмъкна обратно вътре и да заспя в мекото си легълце под звуците на бабината приказка. Даже и не си помислях да я плаша вече! Ето, още няколко крачки и ще съм си у дома! Но изведнъж - тъмнина! Нещо меко ме обви и ме вдигна нагоре, а после ме понесе с лекота! Чух скърцане на врата и гръмовития глас на дядо:
- Бабо, виж какво донесох на нашето внуче, да си играе с него. Ежко-Бежко пред вратата! Захлупих го с шапката и сега - добра занимавка за внучето. Нали оня ден си умори Папагалчето, а миналата седмица свари Рибките в аквариума, та сега си няма живинка наоколо. Дано Ежко-Бежко поживее поне седмица. Пък после ще му търсим нещо друго.
Изтръпнах от ужас! Ами ако все още съм в леглото? И ако ме дадат за играчка на това дете, което съм аз! И си спомних за “любимите” ми занимания. Как се мъчих с вилицата да уцеля някоя Рибка в аквариума, как се опитвах, а понякога и успявах, да хвана някоя - нищо, че след моето хващане до сутринта се обръщаше по гръб и повече не мърдаше. Как гонех Папагалчето из стаята с бабината метла и как накрая го стигнах! Ужас! Какво ли ме чака сега? Проврях муцунка през отвора на шапката и боязливо погледнах надолу. Да! В леглото спях аз!! Можех ли да се спася от себе си? Каквото и да измислех, не беше достатъчно находчиво. Все пак, срещу себе си имах един калпазанин, който въобще не подозираше колко е страшен. И какво бих направил на негово място с един Таралеж? Да му подстрижа бодлите, за да не бодат, да ги скубя един по един и после да пробвам дали и него го бодат, и какво ли още не. О, не! Бабоооооооо. Помоооощ! Това съм аз, не е Таралеж, бабо! Вече ще съм добър. Няма да измъчвам животинките. Спаси ме, бабоооо! Няма да бягам вечер през прозореца, няма да се крия от теб!
И, о, чудо! Баба ме чу. Пoвдигна завивките и ме целуна нежно, както само тя може, по облените в сълзи бузки. А дядо все още не беше се прибрал и, разбира се, нямаше никакъв Таралеж…