Летяла някога над зелените гори, сините морета и високите планини чудно хубава, ослепително красива Птица. Перата й преливали във всички цветове - виолетово, розово, червено, синьо, зелено, оранжево, жълто. Птицата вярвала, че е най- красивото живо създание под Небето и че красотата й е съизмерима само с тази на Дъгата. Тя наистина блестяла и събирала в себе си всички цветове на Дъгата.

Птицата много искала да стигне Небесната дъга и да я разгледа отблизо, да сравни пъстротата си с нейната цветност, красотата и блясъка си - с нейните. Дори си мислела, съвсем тайничко, че тя е по-цветна и ослепителна от Дъгата, искала да се увери в предимствата си. Затова винаги летяла след Дъжда и преследвала Дъгата, която Слънцето, усмихващо се в огледалата-капчици, извивало по него. Но все не можела да я стигне! Аха да кацне на нея и Дъгата се разтваряла неусетно във въздуха. Птицата престанала да спи, обхваната от това свое силно желание. Забравяла да се храни дори с дни. Цветовете й постепенно помръкнали, перата й загубили блясъка си в това неспирно преследване. Един ден, прелитайки над кристално планинско Езеро, случайно погледнала надолу и ужасено изпискала, стресната от отражението, което плувало в него:
- Пииииу, какво е това плашило?
Едно измършавяло, посивяло, летящо същество сянка на прекрасното, пълно с живот и цвят пернато. Време й трябвало да осъзнае, че това е собственото й отражение.
Уплашила се птицата от това, което видяла. Кацнала до кристалното езеро, спряла вечното преследване на Дъгата. Свила си гнездо върху високо, разклонено дърво. Хранела се редовно, почивала си, пиела планинска вода, къпела се в чистите езерни води... Не след дълго отражението й показало отново чудесната блестяща, многоцветна Птица, каквато била преди. Тя отново станала себе си!
Мълвата, че край високопланинското езеро живее несравнимо красива Птица се разнесла в близката околност. Птицата се радвала на голяма почит и уважение преди да се впусне в лудешката гонитба славата й на първа хубавица в птичия свят се носела в онези дни навред. И когато отново чували сега за нея, от горите наоколо, а и от по-далечните планински склонове, заприиждали да й се подивят и полюбуват малки и големи горски и планински обитатели:
- Ах, колко сте цветна, ах, колко сте прелестна. Направо невероятна, вие сте истинска Птица-Дъга! - възхищавали се всички.
Птицата примижавала от удоволствие, поглаждала с клюн многоцветната си перушина, кимала на комплиментите и си мислела колко добре била сторила, че навреме се спряла от уморителната гонитба да се сравни с Дъгата. Защо й било изобщо да я преследва, защо й трябвало да се сравнява с нея?! За малко да изгуби всичко, за малко да изгуби самата себе си дори в това безмислено преследване...
Хвърляла Птицата от време на време благодарствен поглед към Езерото, без което не би разбрала в какво я превръща разрушителното, непосилно желание.

А кристалното Езеро кротко отразявало с гладката си повърхност прекрасното синьо Небе, окъпано от топъл Дъжд, златното Слънце и... невероятна седемцветна Дъга.