Oх, дядо, толкова се уморих! Хайде да поседнем някъде!
- Моля те, дядо, не мога повече! Да седнем под онзи бор на сянка!
- Добре, деца, да седнем... Щом казвате...
Момченце и момиченце, пет-шест годишни, и дядо им, свърнаха от планинската пътека към полянката, в средата на която растеше могъщ бор.
- Олеле, сигурно е сто метра висок! - възкликна малкият със страхопочитание, отметнал глава назад, да види върха на бора.
- Дядо, нали щеше да ни разкажеш приказка?! - сети се момиченцето.
- Приказка!!!
- Приказка!!! - крещяха дядовите внучета, подскачайки наоколо му. И тримата се бяха прислонили под огромното дърво, сякаш в шатра на цирк.
- Добреее, деца, но кратка... Приказката за един бор, досущ като този тук!
- Като този бор?!
- Дядо?!
- Ама вие ще слушате ли, най-сетне?!!!

- Тази е приказката за полето...
- За бора, дядо...
- Шът! - момиченцето сръга малчугана да не прекъсва историята. Дядото с мъка прикри една веселяшка усмивка.

- Тази е приказката за полето. Голямо, тъжно, мръсно поле.
В края на голям град. Близо до Полето хората били направили бунище и Вятърът, този пакостник, час по час го засипвал с боклуци.
- Стига, бе, Ветре, стига си се заяждал! - молело Полето.
- Фиу, фиуууууууууууу, ФИУУУУУУУУ! - присмехулно се извивал Вятърът. Замерял злощастната земя с бутилки от минерална вода, с кофички от кисело мляко… с всякакви боклуци.
Един ден довлякъл полуизгнила каросерия от трабант. Стоварил я насред полето и се залял от смях.
- Повече няма да ти говоря! Никога! - обидило се то на Вятъра.
- Твой проблем, грозотийо! - ревнал Вятърът и хукнал по делата си вятърничави.

Случило се, обаче... както понякога става... че Полето спасило присмехулника Вятър, комуто самият Живот бил поверил едни много важни Неща. Заръчал му да ги отнесе, където трябва и много да внимава с тях. Като очите си да ги пази!
Вятърът наистина много внимавал, но пътят бил дълъг.
Бил труден. Пълен с хиляди премеждия...
Един ден, малко преди Залеза, глутница Облаци го заобиколили. Колкото и да се мятал, колкото и да фучал, нищо не могъл да стори срещу тях. Били огромни, цели километри. Мълнии прорязали небето, затрещели гръмотевици. Облаците залели света с най-проливния дъжд, който изобщо се бил раждал.
- Олелее, Нещата, които Животът ми даде... не мога да ги удържа! Падат!!! - вайкал се Вятърът наум и на глас. А Дъждът, едно по едно, разкисвал важните Неща. Останало само едно...
- Моля ви, Облаци, поне единственото останало пожалете, моля ви! - примолвал се той на облаците. Но те дори и да искали, не можели да спрат да ронят Дъжда.
- Моля ви, облаци, моля ви... - жално фучал Вятърът. - Едно-едничко остана само...
И тогава чул глас дълбок, тъжен, тих:
- Повери го на мен, Ветре, ще го спася, макар да не заслужаваш - чул се гласът на самото Поле, защото Вятърът бил точно над него.
- А какво ще искаш в замяна?! - високомерно попитал той, защото по принцип се отнасял с пренебрежение към земните неща.
- Да ми изпълниш едно желание, но само ако и ти искаш... - отвърнало доброто Поле.
- Ха-ха-ха! - не се сдържал Вятърът. - Колко си глупаво само - ако и аз искам! Добре, съгласен съм. Ето ти го, хвайщай! - и пуснал много важното Нещо - цялото мокро, треперещо от студ. Пуснал едно малко Животче. Защото големият Живот му бил поверил няколко от децата си и му бил заръчал да пази тези Неща като очите си.
- Ела, мъничко мое! - казало Полето на мъничето. - Не се страхувай. Не се плаши, че си мокро. Мокро във вятър не е като мокро в земя. Мокро в земя означава живот. И ти ще пораснеш, мъничко мое.
Ще станеш...
Замислило се Полето какво ще стане от малкия Живот, когато порасте. Когато вдигне снага над земята и се огледа, а докъдето поглед му стига ще се търкалят стари бутилки от минерална вода, кофички от кисело мляко, цял един трабант…
Замислило се и не видяло кога Дъждът спрял. Изгряло Слънце. А малкото Животче нежно сучело хранителни сокове от гръдта му.
- Ей, дърто! - провикнал се някой.
- Кой е?!!! - сепнало се Полето.
- Аз съм! Вятърът! Дойдох да изпълня желанието ти! - казал той и сбърчил презрително вежди.
- Желанието ми, Вятърко, е да отнесеш от детето ни колкото може по-далеч тези боклуци. Ти обикаляш белия Свят надлъж и нашир, знаеш къде може да ги оставиш, за да не се разнасят навсякъде...
- Детето ни?!!! Нашето дете?!!! - не повярвал на ушите си Вятърът.
И изведнъж разбрал!!!
Погалил доброто Поле, целунал го, събрал бързо всички разпилени буклуци и ги отнесъл далече навеки. А когато погледнал назад, видял най-прекрасната, чиста и свежа Полянка, която е виждал някога. И понеже по принцип не можел да се задържа никъде за по-дълго, зафучал по света отново.

Годините минавали. Първо в стръкче, после в малко стъбълце, после в младо дърво, левент за чудо и приказ растяло малкото едно време борово зрънце. Изправяло нависоко снага да обхване с поглед всички простори - да зърва, когато поиска, своя волен баща Вятърко; да се любува на светещата в зелена премяна своя майка Поляната, приютила още много свои рожби - златокоси игриви дечица, шарени птици, най-красиви цветя, дървчета, тревици...

- Дядо, това не беше приказка! - продумало със светнали очи момченцето.
- Дядо, що за приказка ни разказа?! - замислено продумало момиченцето.

- Това, деца, беше Приказка за Света, за Живота, за бащите и децата, за кръговрата...
- Дядо, дядо, какво е това “кръговрат”?
- Дядо, какво е “кръговрат”?!
- Има едно такова нещо... кръговрат му викат... част от който са децата и родителите - защото бащите са деца на своите бащи, а те на своите... Всичко е различно. Всичко е едно. Така приказката може да не е приказка, а не-приказката - приказка.

- Хайде, непослушници! - викна дядото с престорено строг глас. - Да тръгваме!